— Особено онези от нас, които работят по цяла седмица — добави татко.
— Той има нужда от мен — отвърнах аз, след като най-сетне успях сама да изключа апарата.
— Ние също се нуждаем от теб, хлапе — възрази татко, след което ме хвана за китката, като че ли бях двегодишна лудетина, която всеки миг ще се втурне на улицата.
— Е, татко, когато се разболееш от нещо смъртоносно, обещавам повече да си стоя у дома.
— Хейзъл — скара ми се мама.
— Нали точно вие настоявахте да излизам — сопнах се аз. Татко продължаваше да стиска ръката ми. — А сега искате той да умре, за да може пак да съм вързана за това място и вие да се грижите за мен, както преди. Само че аз нямам нужда от това, мамо. Нямам нужда от вас, както преди. Човекът, който има нужда от собствен живот, си ти.
— Хейзъл! — извика татко и стисна ръката ми по-силно. — Извини се на майка си.
Опитах се да издърпам ръката си, но той отказваше да ме пусне, а с една ръка беше невъзможно да поставя канюлата. Бях толкова бясна. Единственото, което исках, беше да мога да изхвърча от стаята като всеки нормален тийнейджър, да затръшна вратата, да надуя The Hectic Glow на уредбата и да напиша едно гневно прощално слово. Но не можех, по простата причина, че не можех да дишам.
— Канюлата — проплаках аз. — Имам нужда от нея.
Татко веднага пусна ръката ми и скочи, за да ми подаде кислород. Виждах вината в очите му, но въпреки това беше още ядосан.
— Хейзъл, извини се на майка си.
— Добре, съжалявам, само ме пуснете да отида, моля ви.
Не отговориха нищо. Мама продължаваше да седи, скръстила ръце на гърдите си, и отказваше дори да ме погледне. Малко след това аз се изправих и отидох в стаята си, за да напиша прощалното си слово за Огъстъс.
Мама и татко идваха на няколко пъти да почукат на вратата, но аз ги отпращах с думите, че съм заета с нещо важно. Отне ми цяла вечност, докато реша какво искам да кажа, но дори тогава не бях напълно доволна от резултата. Малко преди да приключа, забелязах, че вече е 7,40, което означаваше, че дори да не се преобличам, пак ще закъснея, така че в крайна сметка облеклото ми се състоеше от бебешкосиньо памучно долнище на пижама, джапанки и тениската на Гас от университета „Бътлър“.
Излязох от стаята си, но когато се опитах да мина покрай тях, Татко ме спря:
— Не може да напускаш къщата без разрешение.
— Божичко, татко. Гас искаше да напиша прощалното му слово, разбрахте ли? А после ще си стоя вкъщи всяка проклета вечер.
Това най-сетне ги накара да млъкнат.
През цялото време, докато карах, не можах да се успокоя. Накрая завих зад църквата и паркирах на алеята с форма на полукръг зад колата на Огъстъс. Един камък с големината на юмрук държеше отворена задната врата на църквата. Влязох вътре с намерението да използвам стълбите, но после реших да изчакам древния раздрънкан асансьор.
Накрая вратите се отвориха и аз пристъпих отново в помещението за сбирки на групата за взаимопомощ с все така подредените в кръг столове. Ала единственото, което забелязах, беше слабият като привидение Гас в неговата инвалидна количка. Той се взираше в мен от центъра на кръга. Стоял беше там в очакване вратите на асансьора да се отворят.
— Хейзъл Грейс — обади се той, — изглеждаш очарователно.
— Да, знам.
Тогава долових някакво шумолене в сумрачния далечен край на помещението. Исак стоеше зад една малка дървена катедра, която стискаше с две ръце.
— Искаш ли да седнеш? — попитах го аз.
— Не, ще произнасям прощално слово. Закъсня.
— Ти ще… аз… Какво?
Гас ми направи знак да седна. Аз придърпах един стол до него в центъра на кръга и той го завъртя с лице към Исак.
— Искам да присъствам на погребението си — обясни Гас. — Между другото, ще кажеш ли няколко думи за мен?
— Аз, хм, разбира се — отвърнах и отпуснах глава на рамото му. Протегнах ръце над облегалката на количката и го прегърнах. Той потръпна от болка. И аз го пуснах.
— Супер — отвърна той. — Надявам се да присъствам като призрак, но за всеки случай реших да организирам репетиция на погребението — не че искам да ви скапвам настроението, но тази идея ми хрумна днес следобед и тъй като сега се чувствам в сравнително добра форма, прецених, че по-подходящ момент няма да се намери.
— Но как влезе тук? — попитах аз.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че през нощта оставят вратата отворена?