— Не — отвърнах аз.
— И така трябва. — Гас се усмихна. — Но все едно. Сигурно всичко това изглежда малко самодоволно.
— Хей, крадеш ми речта — обади се Исак. — В първата част обяснявам какъв самодоволен негодник си бил.
Засмях се.
— Добре, добре — отвърна Гас. — Имаш думата.
Исак прочисти гърлото си и започна:
— Огъстъс Уотърс беше един самодоволен негодник. Но ние му прощаваме. Но не защото, образно казано, имаше толкова добро сърце, колкото скапано беше истинското му, или защото знаеше как се държи цигара по-добре от всеки друг непушач в историята на човечеството, нито пък заради осемнайсетте му години, които трябваше да бъдат много повече.
— Седемнайсет — поправи го Гас.
— Да предположим, че ти остава още време, прекъсващ негоднико.
— От мен да го знаете — продължи Исак, — Огъстъс Уотърс приказваше толкова много, че би ви прекъснал дори на собственото си погребение. А колко предвзет беше само: мили боже, това момче не можеше дори да се изпикае, без да почне да разсъждава за многопластовите метафорични значения на човешките отпадъчни продукти. И тази негова суета: не мисля, че съм срещал по-привлекателен от него човек, който да е толкова наясно със собствената си физическа привлекателност.
Но едно ще ви кажа: когато учените на бъдещето позвънят на вратата ми с чифт изкуствени очи и ми предложат да ги изпробвам, директно ще им кажа да се пръждосват, защото не искам да виждам свят, в който него го няма.
В този момент вече плачех.
— А после, след този символичен жест, ще приема изкуствените очи, защото с тях вероятно ще мога да виждам през блузите на момичетата. Огъстъс, приятелю, на добър час.
Огъстъс кимна замислено, сви устни и накрая вдигна одобрително палци. А когато възвърна самообладанието си, каза:
— На твое място бих изрязал онази част за надзъртането през блузите на момичетата.
Исак продължаваше да стиска катедрата с ръце. Започна да плаче. Забелязах, че раменете му се тресат, когато притисна чело към нея, а после изтърси:
— По дяволите, Огъстъс, да редактираш прощалното слово за собственото си погребение.
— Недей да ругаеш в Буквалното сърце на Исус — обади се Гас.
— По дяволите — повтори Исак, след което вдигна глава и преглътна. — Хейзъл, ще ми дадеш ли ръка?
Съвсем бях забравила, че не може сам да се върне в кръга. Изправих се, поставих ръката му на рамото си и бавно поехме към мястото до Гас, където бях седяла допреди малко. После се качих отново на подиума и разгънах листа, на който бях отпечатала прощалното си слово.
— Казвам се Хейзъл. Огъстъс Уотърс беше обречената любов на живота ми. Двамата с него преживяхме епична любовна история и започна ли да я разказвам, от мен ще остане само една локва от сълзи. Гас изпитваше същото. Изпитва го и сега. Няма да ви разкажа любовната ни история, защото — подобно на всички истински любовни истории — тя ще умре заедно с нас, което е в реда на нещата. Надявах се той да чете моето прощално слово, защото не бих искала никой друг… — Заплаках. — Как да сдържа сълзите си. Добре. Ей сега ще се съвзема. Добре.
Няколко пъти поех въздух, след което продължих да чета:
— Не мога да разкажа любовната ни история и затова ще говоря за математика. Не съм математик, но знаем едно: между 0 и 1 има безкрайно много числа. Например 0,1, 0,12, 0,112 и така до безкрай. Но, разбира се, безкрайните множества от числа между 0 и 2 и между 0 и милион са много по-големи. Едни безкрайности са по-големи от други. Научихме това от един писател, когото и двамата харесвахме. Има дни, в които ме обзема негодувание срещу размера на моето безкрайно множество. Искам повече числа, отколкото най-вероятно ще получа, и Бог ми е свидетел, че искам за Огъстъс Уотърс повече числа, отколкото той получи. Но, Гас, любов моя, не мога да ти опиша колко съм признателна за нашата малка безкрайност. Не бих я заменила за нищо на този свят. За броени дни ти ми подари цяла вечност и затова съм благодарна.
Двадесет и първа глава
Огъстъс Уотърс умря осем дни след репетицията на погребението си, в Спешното отделение на „Мемориъл“, когато ракът, който беше образуван от него, спря работата на сърцето му, също образувано от него.
Той беше там с майка си, баща си и сестрите си. Майка му се обади в три и половина сутринта. Знаех, че си отива, разбира се. Говорила бях с баща му, преди да си легна, и тогава той ми каза: „Може би ще е тази нощ“, но при все това, когато грабнах телефона от масичката до леглото си и видях изписаните на екрана думи „Майката на Гас“, всичко в мен се преобърна. Тя плачеше в другия край на линията, каза ми, че съжалява — аз също й казах, че съжалявам — и тогава ми обясни, че през последните няколко часа, преди да умре, Огъстъс е бил в безсъзнание.