Когато се появиха родителите ми с очакващо изражение в очите, аз само кимнах и те се отпуснаха взаимно в обятията си с чувство на споделен ужас, че един ден същата участ ще споходи и тях.
Обадих се на Исак, който започна да проклина живота, вселената и дори Бог, а накрая си зададе реторичния въпрос къде са проклетите трофеи, точно когато ти трябват, след което осъзнах, че няма на кой друг да се обадя, което беше най-тъжното. Единственият човек, с когото исках да поговоря за смъртта на Огъстъс Уотърс, беше самият Огъстъс Уотърс.
Родителите ми останаха в стаята ми цяла вечност, докато накрая не се съмна и татко попита:
— Искаш ли да останеш сама?
Аз кимнах и мама прошепна:
— Ще бъдем в съседната стая.
А аз си помислих: „Изобщо не се съмнявам“.
Беше кошмар. Всичко това. Всяка следваща секунда — по-непоносима от предишната. Постоянно ми идеше да му звънна, като се питах какво ще стане, ако отговори някой друг. През последните няколко седмици бяхме принудени да прекарваме времето си заедно в спомени, но това не беше нищо: сега удоволствието на спомените ми беше отнето, тъй като вече нямаше с кого да ги споделям. Имах чувството, че да изгубиш човека, с когото си създал тези спомени, означава да изгубиш самите спомени, сякаш само преди няколко часа нещата, които сме правели заедно, изглеждаха по-истински и по-значими.
Когато те приемат в Спешното, едно от първите неща, които те карат да направиш, е да оцениш болката си по скалата от едно до десет и по този начин взимат решение какви успокоителни трябва да използват и доколко неотложно е тяхното прилагане. Стотици пъти са ми задавали този въпрос през годините — помня един от първите, когато не можех да си поема въздух и имах чувството, че в гърдите ми бушува огън, чиито пламъци облизват вътрешността на ребрата ми, търсейки изход вън от тялото ми, тогава родителите ми ме заведоха в Спешното. Една сестра ме попита за болката и тъй като не можех да говоря, просто вдигнах девет пръста.
По-късно, след като ми дадоха успокоително, сестрата се появи отново и започна да гали ръката ми, докато измерваше кръвното ми налягане.
— Знаеш ли как разбрах, че си боец? — попита тя. — На десетката каза деветка.
Но това не беше съвсем вярно. Казах девет, защото исках да си запазя десетката за друг път. И ето я и нея, великата и страшна десетка, която ме връхлиташе отново и отново, докато лежах скована и сама в леглото си, забила поглед в тавана, а вълните ме блъскаха в скалите, след което ме повличаха обратно навътре в морето, но само за да ме запратят с удвоени сили в назъбеното лице на канарата, оставяйки ме да се нося по лице във водата, без да мога да се удавя.
Накрая набрах номера му. Телефонът му иззвъня пет пъти, след което се включи гласова поща. „Свързахте се с гласовата поща на Огъстъс Уотърс — изрече той с ясния глас, в който се бях влюбила. — Оставете съобщение.“ После прозвуча сигналът. Глухият ефир на линията беше толкова зловещ. Исках отново да посетя онова неземно трето измерение, в което се пренасяхме заедно с него, когато говорехме по телефона. Чаках чувството да се завърне, ала напразно: глухият ефир на линията не беше никаква утеха и накрая затворих.
Извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и влязох в неговата страница, където съболезнователните постове вече прииждаха. Последният гласеше: „Обичам те, братле. Ще се видим в отвъдното.“ … написан от човек, за когото никога не бях чувала. Всъщност почти всички постове, които пристигаха със скоростта, с която успявах да ги прочета, бяха написани от хора, които изобщо не бях виждала и които той дори не беше споменавал — хора, които сега, когато той беше мъртъв, възхваляваха многобройните му достойнства, въпреки че — знаех това със сигурност — не бяха го виждали от месеци и не бяха положили никакво усилие да го посетят. Тогава се запитах дали и моята стена ще изглежда по същия начин, ако умра, или прекалено дългата ми изолация от училище и от живота изобщо щеше да ми спести тази широка проява на последна почит.
Продължих да чета.
„Вече ми липсваш, братле.“