„Обичам те, Огъстъс. Бог да те благослови и да бди над теб.“
„Ти си велик и ще живееш вечно в сърцата ни.“
(Последният пост направо ме вбеси, защото съдържаше намек за безсмъртието на онези, които го бяха надживели: ще живееш вечно в паметта ми, защото аз ще живея вечно! СЕГА АЗ СЪМ ТВОЯТ БОГ! И ТЕ ПРИТЕЖАВАМ! Мисълта, че няма да умреш, е още един страничен ефект на смъртта.)
„Ти беше страхотен приятел, братле, и съжалявам, че не се виждахме по-често, след като напусна училище. Обзалагам се, че вече играеш баскетбол в рая.“
Мога да си представя какъв анализ би направил Огъстъс Уотърс на последния коментар: Ако наистина ще играя баскетбол в рая, това означава ли, че раят има реално местонахождение с истински баскетболни топки. И кой произвежда въпросните топки? Може би в рая има по-онеправдани от мен души, които работят в небесната фабрика за баскетболни топки, за да мога аз да играя баскетбол? Или може би всемогъщият Бог създава баскетболните топки от космическия вакуум? И дали този рай не се намира в някоя невидима вселена, където законите на физиката не съществуват, и ако е така, тогава защо, по дяволите, ще играя баскетбол, когато мога да летя, да чета, да се любувам на красивите хора около мен или нещо друго, което обичам да правя? Струва ми се, че представата ти за моето мъртво аз говори повече за теб самия, отколкото за човека, който бях приживе, или за това, което съм сега, каквото и да е то.
Родителите му се обадиха по пладне, за да ни съобщят, че погребението ще се състои след пет дни, в събота. Идеше ми да повърна, когато си представих църквата, пълна с хора, които смятат, че е обичал баскетбола, но въпреки това трябваше да отида, нали щях да говоря на службата. Щом затворих телефона, продължих да чета постовете на стената му:
„Току-що научих, че Огъстъс Уотърс е починал след дълга борба с рака. Почивай в мир, приятелю.“
Давах си сметка, че скръбта на тези хора е искрена, и всъщност не бях ядосана точно на тях. Бях ядосана на вселената. И все пак имаше нещо, което наистина ме вбесяваше: получаваш всички тези приятели, когато вече не са ти необходими. Написах отговор на този коментар:
„Живеем във Вселена, която е посветена на това да създава и изкоренява съзнателно. Истината е, че Огъстъс Уотърс не почина след дълга борба с рака. Той почина след дълга борба с човешкото съзнание, превръщайки се в жертва — каквито ще бъдете и вие — на потребността на Вселената да създава и унищожава всичко, което е възможно.“
Постнах съобщението и зачаках някой да отговори, като не спирах да презареждам страницата. Нищо. Коментарът ми се изгуби сред лавината от нови постове. На всички щял да има липсва толкова много. Всички отправяли молитви за семейството му. Тогава се сетих за писмото на Ван Хутен — писането не възкресява, то погребва.
По-късно отидох във всекидневната, за да погледам телевизия с родителите си. Не помня какво беше предаването, но по едно време мама ме попита:
— Хейзъл, има ли нещо, което можем да направим за теб?
Но аз само поклатих глава. А после заплаках отново.
— Кажи, какво да направим за теб? — настоя мама.
Свих рамене.
Но тя продължи да ме пита, сякаш би могла да стори нещо, докато накрая аз пропълзях по дивана и отпуснах глава в скута й. Тогава татко дойде при нас и обгърна здраво краката ми, а аз обвих ръце около кръста на мама и тримата останахме така, докато бурята не премина.
Двадесет и втора глава
Щом пристигнахме, поседнах за кратко в стаята за поклонение — малко помещение с голи каменни стени от едната страна на олтара в църквата на Буквалното сърце на Исус. Две-трети от стаята, в която имаше около осемдесет стола, бяха запълнени, но останалата празна една трета биеше много повече на очи.
Известно време наблюдавах как хората се приближават до ковчега, който беше положен върху някаква количка, застлана с покривка. Всички тези хора, които никога не бях виждала, коленичеха или се навеждаха над него, поглеждаха го за малко, като може би плачеха или изричаха нещо, и накрая докосваха ковчега, вместо да докоснат него, защото никой не обича да влиза в досег със смъртта.
Родителите на Гас стояха до ковчега, като прегръщаха всички, които минаваха покрай тях, но щом ме видяха, те се усмихнаха и се приближиха. Изправих се и прегърнах първо баща му, а после и майка му, която ме притегли силно към себе си, притискайки плешките ми, какъвто навик имаше Гас. И двамата изглеждаха състарени — с хлътнали очи и увиснала кожа на изтощените им лица. Те също бяха достигнали края на бягането с препятствия.