— Нали знаеш, че има ръчни лостове за хора, които не могат да използват краката си? — изтъкнах аз.
— Да — отвърна той. — Може би някой ден. — Начинът, по който въздъхна, ме накара да се замисля дали не се съмнява в съществуването на този някой ден. Знаех, че остеосаркомът до голяма степен е лечим, и все пак.
Има редица начини да разбереш в общи линии какви очаквания за оцеляването си храни един човек, без да се налага да го питаш. Реших да използвам класическия.
— Ходиш ли на училище? — В повечето случи родителите спират детето от училище, когато положението е безнадеждно.
— Да — отвърна той. — Уча в „Норт Сентръл“. Въпреки че изоставам с една година — в девети клас съм. Ами ти?
Замислих се дали да не излъжа. Все пак никой няма да си падне по един жив труп. Но накрая му казах истината.
— Нашите ме спряха от училище преди три години.
— Три години ли? — възкликна тон учудено.
Разказах на Огъстъс в общи линии историята на моята драма: на тринайсет бях диагностицирана с рак на щитовидната жлеза в четвърти стадий. (Не му казах обаче, че научих диагнозата три месеца след първия си цикъл. Беше нещо такова: „Честито! Вече си жена. А сега умри“.) Обясниха ни, че болестта е нелечима.
Направиха ми операция, наречена радикална шийна дисекция, която е толкова приятна, колкото и звучи. После облъчване. След това опитаха с химиотерапия заради туморите в белите ми дробове. Туморите първо се свиха, а после нараснаха отново. Тогава бях на четиринайсет. Белите ми дробове започнаха да се пълнят с вода. Приличах на жив труп — ръцете и краката ми бяха силно отекли, кожата ми беше напукана, а устните ми бяха перманентно сини. Тогава измислиха онова лекарство, което ти помага да се чувстваш не чак толкова ужасен от факта, че не можеш да дишаш, и от което ми вляха в огромно количество през един ПВЦК4, както и повече от дузина други лекарства. И все пак има известна непривлекателност в чувството за давене, особено предвид факта, че се повтаря на всеки няколко месеца. Помня, че накрая се озовах в Интензивното отделение заедно с майка ми, която, коленичила до леглото, ме попита: „Добре ли си, скъпа?“, при което аз й отвърнах, че съм готова, а баща ми не спираше да повтаря, че ме обича, с глас, който беше не просто сподавен, а направо задавен, и аз също му казвах, че го обичам; всички се държахме за ръце, а аз просто не можех да си поема дъх, белите ми дробове се бореха отчаяно, задъхвах се, надигах се в леглото, опитвайки се да заема такова положение, при което да мога да си поема поне малко въздух, бях смутена от това отчаяно упорство, от отказа им да се предадат, и помня, че тогава мама ми каза, че всичко било наред, че всичко с мен било и щяло да бъде наред, а баща ми се стараеше с все сили да не изхлипа, но когато не успяваше да се овладее, което се случваше доста често, чувството беше, сякаш става земетресение. Помня също, че не исках да съм будна.
Всички смятаха, че с мен е свършено, но тогава онкологът ми, доктор Мария, успя да изтегли част от течността в белите ми дробове и скоро след това антибиотиците, които пиех за пневмонията, дадоха ефект.
Накрая дойдох в съзнание и скоро след това бях подложена на едно от онези експериментални лечения, известни в Републиката на раковоболните като неефикасни. Лекарството се нарича „Фаланксифор“ — молекула, създадена по такъв начин, че да се прикрепя към раковите клетки и да забавя растежа им. Не действаше при 70 процента от пациентите. Но при мен подейства. Туморите се свиха.
И запазиха размерите си. Ура, „Фаланксифор“! През последните осемнайсет месеца метастазите почти не бяха нараснали, в резултат на което разполагах с бели дробове, на които, вярно, беше им писнало да се държат като такива, но поне даваха най-доброто от себе си с помощта на вливания кислород и ежедневните дози „Фаланксифор“.
Но както може да се очаква, това Чудо успя да ми спечели само още малко време. (Все още не знаех колко точно беше това малко.) Когато разказвах на Огъстъс Уотърс за него, обрисувах нещата в най-розови краски, разкрасявайки допълнително чудодейните аспекти на моето чудо.
— Значи, тръгваш пак на училище — предположи той.
— Не, всъщност не мога — отвърнах аз, — защото вече имам диплома за основно образование. В момента посещавам лекции в МКК — това беше нашият държавен колеж.
— Колежанка, значи — подхвърли той, кимайки с глава. — Това обяснява аурата на най-висша изтънченост. — Той се ухили. А аз го цапнах закачливо по горната част на ръката. Усетих мускула под кожата, толкова стегнат и удивителен.