— Той те обичаше толкова много — каза майка му. — Наистина те обичаше. Това не беше… не беше някакво хлапашко увлечение — додаде тя, сякаш не го знаех.
— Вас също много ви обичаше — отвърнах аз тихо. Не мога да го обясня, но да разговарям с тях, беше все едно да се нараняваме взаимно. — Съжалявам — додадох аз. След това поведоха разговор с родителите ми, който се изразяваше най-вече в сковано кимане и стиснати устни. Тогава вдигнах поглед към ковчега и тъй като там нямаше никого, реших да се приближа. Махнах канюлата от носа си, прекарах я над главата си и я подадох на татко. Исках да бъдем само аз и той. Взех малката си чантичка и поех по оставената между редиците столове пътека.
Разстоянието ми се стори ужасно дълго и през цялото време повтарях на дробовете си да мълчат, повтарях им, че са силни и че могат да се справят с това. Докато се приближавах, го виждах: косата му беше сресана наляво по начин, който би намерил за ужасяващ, а лицето му беше подпухнало. И все пак това беше Гас. Моят върлинест и прекрасен Гас.
Отначало исках да облека малката черна рокля, която бях купила за петнайсетия си рожден ден, погребалната ми рокля, само че вече не ми ставаше, и затова си сложих една най-обикновена черна рокля с дължина до коляното. Огъстъс беше със същия черен костюм с тесни ревери, с който се появи в „Орание“.
Щом коленичих, осъзнах, че бяха затворили очите му — разбира се, че ще ги затворят — и че никога повече нямаше да видя сините му очи.
— Обичам те в сегашно време — прошепнах аз, след което отпуснах ръка на гърдите му и продължих: — Добре, Гас, всичко е добре. Наистина. Всичко е добре, чуваш ли? — Не бях и не съм сигурна, че ме чуваше. Накрая се наведох към него и го целунах по бузата. — Добре — казах аз. — Добре.
Изведнъж си дадох сметка, че всички тези хора ни гледаха и че последния път, когато се целунахме в присъствието на такава многолюдна тълпа, беше в къщата музей на Анне Франк. Но в интерес на истината този път те не гледаха нас, а мен. Само мен.
Тогава отворих чантичката си и извадих отвътре кутия „Камел Лайте“. А после с бързо движение на ръката, което се надявах никой да не е забелязал, ги мушнах в тясното пространство между него и кадифената сребриста подплата на ковчега.
— Сега вече можеш да си запалиш — изрекох аз. — Нямам нищо против.
Докато му говорех, мама и татко се бяха придвижили до втората редица столове заедно с кислородната ми бутилка, така че не се наложи да вървя дълго. Щом седнах, татко ми подаде една кърпичка. Аз си издухах носа, нагласих тръбичките зад ушите си и поставих накрайниците на мястото им.
Смятах, че за същинската част на погребението ще се преместим в истинския олтар, само че службата се проведе в това тясно странично помещение — вероятно Буквалната десница на Исус, онази част от кръста, към която е бил прикован. Тогава се появи пасторът, който застана зад ковчега, сякаш беше амвон, и започна да говори за храбрата борба на Огъстъс, за неговия героизъм пред лицето на болестта, който бил вдъхновение за всички ни, и тъкмо когато взе да ми писва, свещеникът додаде: „В рая Огъстъс ще бъде най-сетне изцелен и непокътнат“ — намеквайки, че отрязаният крак го прави по-малко завършен в сравнение с останалите, при което не можах да потисна въздишката на отвращение. Татко стисна крака ми малко над коляното и ме стрелна неодобрително с очи, но тогава някой от задната редица прошепна едва доловимо в ухото ми:
— Какъв смотаняк само, нали, хлапе?
Обърнах се назад.
Питър ван Хутен носеше бял ленен костюм, скроен по такъв начин, че да прикрива пълнотата му, сиво-синя на цвят риза и зелена вратовръзка. Имаше вид на човек, който се е пременил за колониална окупация на Панама, а не за погребение. Тогава пасторът каза:
— Нека да се помолим.
И докато всички останали сведоха глави, аз продължих да се взирам, зяпнала от изумление при вида на Питър ван Хутен. В следващия миг той прошепна:
— Трябва да се правим, че се молим. — И той също наведе глава.
Положих всички усилия да забравя за присъствието му и да се помоля за Огъстъс. Наложих си да се съсредоточа върху думите на пастора и да не поглеждам назад.
Тогава пасторът повика Исак при себе си, който изглеждаше много по-сериозен, отколкото на репетицията за погребението.