— Огъстъс Уотърс, който беше кмет на тайния град Кансервания, е незаменим — започна Исак. — Много хора биха могли да разкажат забавни истории с Гас, защото той беше наистина забавен, но аз ще ви разкажа една сериозна. В деня, след като ампутираха окото ми, Гас дойде в болницата. Бях сляп, с разбито сърце и нямах желание за нищо, но тогава Гас влетя в стаята ми и извика: „Имам страхотна новина!“. А аз отвърнах: „Точно в момента не съм в настроение за твоята страхотна новина“, при което той ми каза: „Това ще искаш да го чуеш“, така че аз попитах: „Е, добре, каква е новината?“, а той заяви: „Предстои ти дълъг и хубав живот, изпълнен с много страхотни и гадни моменти, представи си само!“.
Исак не можа да продължи или може би това беше всичко, което бе написал.
След като един приятел на Гас от гимназията разказа няколко истории за неговите изключителни баскетболни умения и за безкрайните му достойнства като съотборник, пасторът каза:
— А сега ще чуем няколко думи от специалната приятелка на Огъстъс, Хейзъл.
„Специална приятелка ли?“ Сред публиката отекна приглушено хихикане и аз реших за всеки случай да поправя недоразумението, обръщайки се към пастора:
— С него бяхме гаджета.
Това накара хората да се разсмеят. И едва тогава започнах да чета предварително написаното прощално слово:
— В дома на Гас има един цитат, в който двамата с него намирахме голяма утеха: „Без болката не можем да познаем радостта“.
След това продължих да декламирам глупави лозунги за кураж, докато родителите на Гас, хванати ръка за ръка, слушаха прегърнати и кимаха при всяка моя дума. Стигнала бях до заключението, че погребенията са за живите.
Сестра му Джули също произнесе реч, службата завърши с молитва за единението на Гас с Господ и аз си спомних какво ми беше казал в „Орание“ — че не вярва в никакви имения и арфи, но вярва в съществуването на нещо с главно Н, така че докато се молехме, си представих, че в момента е някъде с главно Н, но въпреки това не можех да убедя сама себе си, че някога ще се съберем. Познавах твърде много починали хора. Знаех, че от сега нататък за мен времето ще тече много по-различно, отколкото за него — че подобно на всички хора в тази стая, аз ще продължа да трупам запаси от любов и загуби, но не и той. А за мен това беше най-голямата и истински непоносима трагедия: като всички неизброими починали хора той е претърпял необратимото превъплъщение от преследван от витаещи души във витаещ дух.
Тогава един от зетьовете на Гас донесе портативен касетофон и пусна едно парче, което Гас бе избрал сам — една тъжна и спокойна песен на The Hectic Glow, която се наричаше „Новият партньор“. А аз исках само да се прибера у дома. Не познавах почти никого от тези хора и в същото време усещах как малките очички на Питър ван Хутен се забиват в беззащитните ми плещи, ала след края на песента трябваше да изчакам, докато всички се отбият при мен, за да ми кажат, че съм говорила прекрасно и че службата е била чудесна, което беше лъжа: все пак се намирахме на погребение. Което приличаше на всяко друго.
Тогава се събраха хората, които щяха да носят ковчега му — братовчеди, баща му, един чичо, приятели, които никога не бях виждала — и го понесоха към катафалката.
Когато тримата с мама и татко влязохме в колата, аз им казах:
— Не искам да ходя там. Уморена съм.
— Хейзъл — възрази мама.
— Мамо, там няма да има къде да седна, службата ще продължи цяла вечност и освен това се чувствам изтощена.
— Хейзъл, налага се отидем заради господин и госпожа Уотърс — настоя мама.
— Просто… — не довърших аз. По някаква причина се чувствах толкова малка на задната седалка на колата. Всъщност дори исках да бъда малка. Искаше ми се да бъда шестгодишно хлапе. — Добре — съгласих се накрая.
Известно време се взирах безцелно през прозореца. Наистина не исках да ходя. Не исках да гледам как го спускат вътре в земята на парцела, който бе избрал заедно с баща си, не исках да гледам как родителите му рухват на колене върху влажната от росата трева и вият от болка, не исках да гледам как пиянският търбух на Питър ван Хутен изпъва лененото сако, не исках да плача пред тези хора, не исках да хвърлям пръст върху ковчега му и не исках родителите ми да стоят под това ясносиньо небе с падаща косо следобедна светлина, потънали в мисли за своя ден и своето дете, за моя парцел, за моя ковчег и за моята пръст.
Но аз сторих всичко това. Сторих всичко това и дори много повече, защото мама и татко чувстваха, че така трябва.