Някой почука на вратата на банята.
— Заето — отвърнах аз.
— Хейзъл — обади се татко. — Може ли да вляза? — Не отговорих, но малко след това отключих вратата. Седнах на спуснатия капак на тоалетната чиния. Защо трябваше дишането да е такова бреме? Татко застана на колене до мен. Той улови главата ми с ръце и я притегли в сгъвката на шията си.
— Съжалявам, че Гас умря — каза той.
Задушавах се леко в тениската му, но въпреки това беше приятно да те прегръщат така силно и да усещаш уютната миризма на баща си. Имах чувството, че е ядосан за нещо, което ми харесваше, защото аз също бях ядосана.
— Всичко е пълна гадост — каза той. — Осемдесет процента шансове за живот, а той да се окаже в останалите двайсет? Пълна гадост. Той беше такова умно хлапе. Мамка му. Просто не е честно. Но затова пък беше привилегия да го обичаш, нали?
Кимнах, все така заровила глава в тениската му.
— Това трябва да ти подскаже какво изпитвам към теб — додаде той.
Моят мил старец. Винаги знаеше какво да каже.
Двадесет и трета
Няколко дни след това станах по обяд и отидох с колата до дома на Исак. Вратата ми отвори лично той.
— Майка ми заведе Греъм на кино — каза той.
— Трябва да измислим какво да правим — отвърнах аз.
— Какво ще кажеш за видеоигри за слепи?
— Да, за такова нещо си мислех и аз.
Няколко часа седяхме на дивана и говорехме на екрана, като си проправяхме път през невидимия лабиринт на пещерата, без да проблесне дори един лъч светлина. Най-забавната част от играта засега беше да се опитваме да въвлечем компютъра в хумористичен разговор:
Аз: Докосни стената на пещерата.
Компютърът: Докосваш стената на пещерата. Тя е влажна.
Исак: Оближи стената.
Компютърът: Не разбирам. Повтори.
Аз: Изчукай влажната стена на пещерата.
Компютърът: Опитваш се да скочиш. И си удряш главата.
Исак: Не скачай. А чукай.
Компютърът: Не разбирам.
Исак: Слушай, от седмици съм в тази пещера, сам в тъмното, имам нужда от някаква разтуха. ИЗЧУКАЙ СТЕНАТА НА ПЕЩЕРАТА.
Компютърът: Опитваш се да ско…
Аз: Забий чатал в стената на пещерата.
Компютърът: Не раз…
Исак: Прави любов със стената на пещерата.
Компютърът: Не раз…
Аз: Добре де. Поеми по-левия коридор.
Компютърът: Поемаш по-левия коридор. Проходът се стеснява.
Аз: Пълзи.
Компютърът: Пълзиш в продължение на почти сто метра. Проходът се стеснява.
Аз: Легни по корем и пълзи.
Компютърът: Пълзиш по корем трийсет ярда. По тялото ти се процежда вода. Стигаш до купчина камъни, които блокират прохода.
Аз: А сега може ли да изчукам пещерата?
Компютърът: Не можеш да скочиш, без да се изправиш.
Исак: Не искам да живея в свят, в който Огъстъс Уотърс го няма.
Компютърът: Не разбирам.
Исак: Аз също. Пауза.
Той пусна дистанционното на дивана между нас и попита:
— Знаеш ли дали го е боляло?
— Предполагам, че се е борел за всяка глътка въздух — отвърнах аз. — Накрая изпадна в безсъзнание, но общо взето, да, едва ли е било голям купон. Умирането е кофти работа.
— Да — отвърна Исак, а след дълга пауза добави: — Просто ми се струва толкова нереално.
— Такива неща се случват постоянно.
— Изглеждаш ядосана — каза той.
— Да, така е — отвърнах аз.
Дълго време седяхме потънали в мълчание, в което нямаше нищо лошо, докато аз се връщах мислено към самото начало в Буквалното сърце на Исус, когато Гас ни каза, че се страхува от забравата, а аз му отвърнах, че се бои от нещо напълно естествено и неизбежно и че проблемът не е в самото страдание или в забравата, а в съвършената безсмисленост на тези понятия и в жестокия нихилизъм на страданието. Тогава се сетих за думите на татко, че вселената искала да бъде забелязана. А това, което искаме ние, е да бъдем забелязани от вселената, да знаем, че й пука за нас, но не като събирателна идея за съзнателна форма на живот, а за всеки един от нас като индивиди.