— Нали знаеш, че Гас наистина те обичаше? — подхвърли Исак.
— Да, знам.
— Не спираше да говори за теб.
— Знам.
— Беше много досадно.
— На мен не ми беше досадно — отвърнах аз.
— Той даде ли ти онова нещо, което пишеше?
— Какво нещо?
— Продължение или нещо такова на любимата ти книга.
— Моля? — обърнах се аз към Исак.
— Каза, че пишел нещо за теб, само че не го биваше особено като писател.
— Кога ти го каза?
— Не знам. По някое време, след като се върна от Амстердам.
— По кое време? — настоях аз. Дали беше успял да го завърши? И ако е така, дали не беше още на компютъра му?
— Ами — въздъхна Исак. — Не помня. Веднъж говорихме за това точно тук. Той седеше ето там и разглеждаше машината ми за имейли — тъкмо бях получил имейл от баба ми. Мога да проверя на машината, ако ис…
— Да, разбира се, къде е тя?
Споменал беше за това преди месец. Един месец. Не от най-добрите в живота му, но все пак месец. Разполагал е с достатъчно време да напише поне нещо. Там някъде все още живееше частица от него. Трябваше да го намеря.
— Отивам до дома му — казах на Исак.
Забързах към минивана и поставих количката с кислорода на предната седалка. Запалих колата. От стереоуредбата гръмна някакъв хип-хоп ритъм и тъкмо когато се канех да сменя радиостанцията, някой започна да рапира. На шведски.
Обърнах се назад и нададох писък, щом зърнах Питър ван Хутен на задната седалка.
— Съжалявам, че те изплаших — надвика той леещия се от колоните рап. Почти седмица след това все още носеше костюма от погребението. Миришеше така, сякаш от порите му излизаше не пот, а алкохол. — Можеш да задържиш компактдиска — каза той. — Това е Snook, една от основните шведски…
— Ааааааа! Разкарай се от колата ми! — Изключих уредбата.
— Доколкото знам, колата е на майка ти. Освен това не беше заключена.
— Боже мили. Разкарай се от колата, или ще се обадя на 911. Боже, какъв ти е проблемът?
— Де да беше само един — отвърна той. — Дойдох, за да се извиня. Беше напълно права, когато отбеляза, че съм просто един жалък човечец, който е напълно зависим от алкохола. Имах една позната, която ме търпеше, но само защото й плащах да се грижи за мен, но лошото е, че тя ме напусна и аз останах съвсем сам и неспособен да завържа приятелство дори срещу пари. Всичко това е самата истина, Хейзъл. Една малка част от нея.
— Добре — отвърнах аз. Речта му щеше да бъде много по-завладяваща, ако не заваляше толкова думите.
— Напомняш ми за Анна.
— На много хора напомням за най-различни хора — отвърнах аз. — А сега трябва да вървя.
— Карай тогава — каза той.
— Излез от колата.
— Не мога. Напомняш ми за Анна — повтори той.
В следващия миг аз включих на задна предавка и излязох от алеята. Не можех да го накарам насила да се махне, а и не беше необходимо. Просто щях да отида до дома на Гас, където родителите му щяха да го принудят да си тръгне.
— Сигурно знаеш коя е Антоанета Мео — подхвърли Ван Хутен.
— Не, не знам — отвърнах аз, след което включих уредбата и шведският хип-хоп гръмна отново, ала Ван Хутен надвикваше музиката.
— В най-скоро време тя може да се превърне в най-младата неизмъчвана светица, канонизирана някога от католическата църква. Имала същия вид рак, от който е страдал и господин Уотърс, остеосарком. Лекарите отстранили левия й крак. Болката била неописуема. Когато Антоанета Мео умирала от тази мъчителна форма на рака на крехката шестгодишна възраст, тя казала на баща си: „Болката е като плата: колкото е по-здрав, толкова по-ценен ще бъде“. Вярно ли е това, Хейзъл?
Не гледах директно към него, а към отражението му в огледалото.
— Не — надвиках музиката. — Това са пълни глупости.
— Но не ти ли се иска да беше вярно! — извика той в отговор. Спрях музиката. — Съжалявам, че съсипах пътуването ви. Но вие бяхте прекалено млади. Бяхте… — Той се разплака. Сякаш имаше право да скърби за Гас. Ван Хутен беше част от дългия списък с опечалени хора, които изобщо не го познаваха — поредният закъснял вопъл на стената му.
— Изобщо не си съсипал пътуването ни, самодоволен негоднико. Изкарахме си дори страхотно.
— Опитвам се — каза той. — Кълна се, че се опитвам. — В този момент осъзнах, че Питър ван Хутен имаше починал близък в семейството си. Замислих се колко правдиво бе описал живота на болните от рак деца; за факта, че в Амстердам събра сили само да ме попита дали нарочно съм се облякла като нея; за гадния начин, по който се държеше към нас двамата с Огъстъс; за неделикатния му въпрос за връзката между силата на болката и нейната стойност. Той седеше на задната седалка и пиеше — един възрастен мъж, който не бе изтрезнявал от години. Спомних си един коментар, който ми се ще да не бях чувала: половината бракове приключвали заради смърт на дете. Погледнах отново към Ван Хутен. Карах по „Колидж“ и отбих зад колоната паркирали автомобили.