— Имал си дете, което е починало? — попитах аз.
— Дъщеря ми — отвърна той. — Беше на осем. И страданията й си ги биваше. Но никога няма да бъде канонизирана.
— Имала е левкемия? — Той кимна. — Също като Анна — додадох аз.
— Да, също като нея.
— Бил си женен?
— Не. Не и по времето, когато умираше. Бях станал непоносим доста преди да я изгубим. Хейзъл, скръбта не променя хората. А разкрива същността им.
— Живял ли си с нея?
— Не, не съм, въпреки че накрая я заведохме в Ню Йорк, където живеех тогава, за да я подложим на редица експериментални изтезания, които умножиха ужаса на оставищите й дни, без да умножат броя им.
След кратко мълчание го попитах:
— Предполагам, че книгата е била нещо като втори живот за нея, възможност да бъде тийнейджърка?
— Мисля, че имаш право — отвърна той, след което бързо допълни: — Предполагам, че си запозната с мисловния експеримент на Филипа Фут за казуса с трамвая21?
— И тогава аз се появявам в дома ти, облечена също като момичето, в което си се надявал, че тя ще се превърне, и всичко това ти е подействало като шок.
— Един трамвай се носи неуправляемо по релсите — започна той.
— Не ми пука за твоя глупав мисловен експеримент — прекъснах го аз.
— Всъщност той е на Филипа Фут.
— За нейния също.
— Не можеше да разбере защо всичко това й се случва — отвърна той. — Трябваше да й кажа, че ще умре. Социалната й работничка твърдеше, че така трябвало. Трябваше да й кажа, че ще умре, и затова й казах, че ще отиде в рая. Попита ме дали аз също ще бъда там, отвърнах й, че няма, или поне не засега. Ами след време, попита ме тя, и тогава й обещах, че много скоро ще бъдем отново заедно. Обясних й, че там горе имаме много близки, които междувременно ще се грижат за нея. Попита ме аз кога ще дойда и отговорът ми беше: скоро. Преди двайсет и две години.
— Съжалявам.
— Аз също.
След малко го попитах:
— Какво стана с майка й?
Той се усмихна.
— Все още си търсиш продължението, хитруша такава.
Аз също се усмихнах.
— Трябва да се прибереш у дома — казах му аз. — Откажи алкохола. Напиши още една книга. Заеми се с това, в което си добър. Малко хора имат твоя късмет да са толкова добри в нещо.
Той дълго време се взира в отражението ми в огледалото.
— Добре — отвърна накрая. — Да. Ти си права. Наистина си права. — Но въпреки това той извади полупразната бутилка уиски. След това отпи, завъртя отново капачката и отвори вратата. — Довиждане, Хейзъл.
— Всичко добро, Ван Хутен.
Той седна на бордюра зад колата. Докато гледах как фигурата му се смалява в огледалото за обратно виждане, той извади бутилката и за миг ми се стори, че ще я остави на тротоара. Но тогава отпи дълга глътка.
Следобедът беше горещ, а въздухът — плътен и неподвижен, сякаш се намирахме в облак. За мен това беше най-лошият вид въздух и когато разстоянието от алеята до предната врата на дома му ми се стори безкрайно дълго, си казах, че всичко е от въздуха. Позвъних на вратата и майката на Гас ми отвори.
— О, Хейзъл — каза тя и ме прегърна през сълзи.
Накара ме да хапна заедно с нея и бащата на Гас малко лазаня със сини домати — предполагам, че доста хора им бяха надонесли храна.
— Как си?
— Той ми липсва.
— Да.
Не знаех какво да кажа. Исках просто да сляза долу и да потърся онова, което беше написал за мен. Освен това тишината в стаята ме караше да се чувствам неловко. Бих предпочела да разговарят помежду си, да се утешават взаимно или да се държат за ръце. Но те просто си седяха там и чоплеха от лазанята, без дори да се поглеждат.
21
През 1967 г.?американският филосов Филипа Фут поставя морален кодекс, като дава пример с трамвай, който се движи с висока скорост по релсите. Водачът може единствено да го насочи от една линия към друга. На едната линия има петима работници, а на другата има един. И в двата случая някой ще бъде убит. Животът на един човек срещу живота на петима. — Б.ред.