— Раят е имал нужда от още един ангел — обади се баща му.
— Да, така е — отвърнах аз. Тогава в кухнята се изсипаха сестрите му заедно с техните палави деца. Станах да ги прегърна и двете и тогава се загледах в децата, които търчаха из кухнята с тази така необходима врява и оживление, като въодушевени молекули, които отскачаха една от друга и крещяха: „Ти беше, ти беше, не, аз бях, но тогава аз те пипнах, ти не успя да ме пипнеш, пропусна, да, но сега те пипам, не можеш, задник такъв, сега не играем“ „Даниел, не наричай брат си задник“ „Мамо, щом ми е забранено да използвам тази дума, защо тогава ти току-що я използва? Задник, задник“ — и тогава всички в хор: „Задник, задник, задник“ — и в този момент забелязах, че родителите на Гас се държат за ръце, което ме накара да се почувствам по-добре.
— Исак ми каза, че Гас е написал нещо, нещо за мен — обадих се аз. А децата продължаваха да припяват „задник, задник“.
— Може да проверим в компютъра му — предложи майка му.
— През последните седмици не го използваше толкова често — отвърнах аз.
— Да, вярно. Дори не знам дали го качихме горе. В мазето ли го оставихме, Марк?
— Нямам представа.
— Ами тогава — започнах аз — може ли да… — И кимнах към вратата на мазето.
— Ние още не сме готови за това — отвърна баща му. — Но ти можеш да слезеш, разбира се.
Слязох в мазето и заобиколих неоправеното му легло и двата геймърски стола пред телевизора. Компютърът беше още включен. Раздвижих мишката, за да го разбудя, и започнах да търся наскоро редактирани файлове. Нищо през последния един месец. С най-скорошна дата беше едно есе върху романа „Най-синьото око“ на Тони Морисън.
Може би беше писал на ръка. Пристъпих към библиотеката и започнах да търся нещо като дневник или тетрадка. Нищо. Прелистих неговия екземпляр на „Всевластна скръб“. Вътре нямаше нито една драскотина.
После се приближих към масичката до леглото. Най-отгоре до нощната лампа лежеше „Неумиращият Мейхем“, с подвито ъгълче на страница 138. Така и не бе успял да стигне до края.
— Жокер: Мейхем оцелява — изрекох на глас, в случай че ме чува отнякъде.
Тогава пропълзях в неоправеното му легло и се увих в одеялото му като пашкул, обграждайки се с неговата миризма. Махнах канюлата от носа си, за да го усетя по-добре — вдишвах и издишвах аромата му, който постепенно започна да избледнява, когато в гърдите ми пламна пожар и вече изобщо не го долавях заради пристъпите на болката.
Тогава седнах в леглото, поставих канюлата на мястото й и за известно време останах съсредоточена върху дишането си, след което отново се качих горе. На въпросителните погледи на родителите му отвърнах с отрицателно поклащане на главата. Децата профучаха покрай мен. А едната сестра на Гас — трудно ми е да ги различавам каза:
— Мамо, искаш ли да ги заведа в парка?
— Не, не, няма нужда.
— Има ли такова място, където може да е държал тетрадка или дневник? Болничното легло например? — Леглото рече го нямаше, върнато обратно на болницата.
— Хейзъл — започна баща му, — та ти всеки ден беше тук с нас. Скъпа, той не прекарваше много време сам. Знам, че ти се иска… на мен също ми се иска да има нещо. Но от сега нататък, Хейзъл, всички негови послания ще идват отгоре. — И той посочи към тавана, сякаш Гас витаеше точно над къщата. А може би наистина беше така. Не съм сигурна. Просто не усещах присъствието му.
— Добре — примирих се аз и обещах да ги посетя след няколко дни.
Никога вече не долових миризмата му.
Двадесет и четвърта глава
Три дни след това, на единайсетия ден от смъртта му, бащата на Гас се обади рано сутринта. Не вдигнах слушалката, защото още бях включена към АИБВ, но чух съобщението му веднага щом сигналът на телефона изписука.
— Здравей, Хейзъл, бащата на Гас е. Намерих, ъъъ, една черна тетрадка „Молескин“ на поставката за списания, която беше близо до болничното му легло — достатъчно близо, струва ми се, за да е могъл да я достигне. За жалост обаче в тетрадката няма нищо. Всички страници са празни. Но първите — може би три или четири — първите няколко страници са откъснати. Претърсихме цялата къща, но не успяхме да ги открием. Не знам какво друго бихме могли да направим. Но може би това са страниците, за които Исак ти е споменал. Както и да е, надявам се, че си добре. Всеки ден присъстваш в молитвите ни, Хейзъл. Чао.