Три или четири откъснати страници от тетрадка „Молескин“, които не са вече в дома на Огъстъс Уотърс. Но къде може да ги е оставил? Скрити при „Странните кости“? Не, не беше в състояние да стигне до там.
Буквалното сърце на Исус. Може би ги е оставил там в онзи Последен хубав ден.
На другия ден тръгнах двайсет минути по-рано за групата за взаимопомощ. След това се отбих до дома на Исак, за да го взема, и двамата с него се отправихме към Буквалното сърце на Исус със спуснати прозорци на минивана и с новия албум на The Hectic Glow, който се лееше от тонколоните и който Гас никога нямаше да чуе.
Взехме асансьора. Придружих Исак до едно място в кръга на доверието, след което обходих бавно Буквалното сърце на Исус. Проверих навсякъде: под столовете, около трибуната, от която бях произнесла прощалното си слово, под масата за десертите, на таблото за съобщения, отрупано с рисунки на децата от неделното училище на тема Божията любов. Нищо. Освен дома му това беше единственото място, където сме били заедно през последните дни, така че страниците или не бяха тук, или аз пропусках нещо. Може би ги беше оставил в болницата, но в такъв случай най-вероятно ги бяха изхвърлили след смъртта му.
Когато седнах на стола до Исак, бях останала съвсем без дъх и вместо да слушам вдъхновяващото слово на Патрик за неговото безатрибутие, се опитах да внуша на белите си дробове, че всичко е наред, че могат да дишат и че разполагат с достатъчно кислород. Бяха ми направили дренаж само седмица преди смъртта на Гас — наблюдавала бях как кехлибареножълтата течност се отцежда от мен по една тръбичка — а вече имах чувството, че отново са пълни. Бях толкова погълната от задачата да накарам дробовете си да дишат, че отначало не забелязах, когато Патрик изрече името ми.
— Да? — попитах аз, насочвайки вниманието си към него.
— Добре ли си?
— Добре съм, Патрик. Просто не ми достига въздух.
— Искаш ли да споделиш с групата някой спомен за Огъстъс?
— Искам само да умра, Патрик. Понякога не ти ли се иска просто да умреш?
— Да — отвърна Патрик без обичайната пауза. — Да, разбира се. А каква е причината да не искаш да умреш?
Замислих се. Дежурният ми отговор беше, че искам да остана жива заради родителите си, които ще бъдат съкрушени и сам-сами след смъртта ми, и не че не беше вярно, но това не бе всичко.
— Не знам — отвърнах накрая.
— Надяваш се състоянието ти да се подобри?
— Не — отвърнах аз. — Не е това. Наистина не знам. Исак? — прехвърлих аз топката. Уморила се бях да говоря.
Исак започна да говори за истинската любов. Не можех да им кажа какво мисля, защото щеше да прозвучи предвзето, но в действителност мислех за вселената, която иска да бъде забелязана, и за това, че трябва да се постарая да я забелязвам. Усещах, че имам дълг към вселената, който може да бъде изплатен единствено и само чрез моето внимание, и също, че имам дълг към всички починали и неродени хора. Общо взето, нещата, които ми каза татко.
До края на сбирката не се обадих повече. В заключение Патрик произнесе специална молитва за мен, а името на Гас беше добавено към дългия списък на починалите — по четиринайсет за всеки от нас — и тогава ние обещахме да живеем пълноценно точно днес, след което заведох Исак до колата.
Когато се прибрах вкъщи, мама и татко седяха на масата в трапезарията, всеки пред лаптопа си, но в мига, в който влязох, мама затвори рязко капака на своя.
— Какво имаше на компютъра?
— Рецепти за антиоксиданти. Готова ли си за АИБВ и за „Следващия топ модел на Америка“? — попита тя.
— Първо ще отида да полегна за малко.
— Добре ли си?
— Да, само съм изморена.
— Добре, но трябва да хапнеш нещо преди…
— Мамо, изпитвам остра липса на апетит. — Направих крачка към вратата, само че тя ме спря.
— Хейзъл, трябва да хапнеш нещо. Съвсем мъничко пи…
— Не. Отивам да си легна.
— Напротив — отсече мама. — Оставаш тук. — Хвърлих поглед към татко, но той само сви рамене.
— Това си е моят живот — отвърнах аз.
— Няма да те оставя да умреш от глад само защото Огъстъс е починал. Така че ще вечеряш.
По някаква причина наистина ми бе дошло до гуша от всичко.
— Мамо, сега не мога да ям. Просто не мога. Разбра ли?
Понечих да мина покрай нея, но тя ме улови за раменете.