— Хейзъл, ще си изядеш вечерята. Трябва да останеш здрава.
— Не! — изкрещях аз. — Няма да си изям вечерята и не мога да остана здрава, защото не съм здрава. Аз умирам, мамо. И когато това се случи, ще останеш съвсем сама, защото вече няма да ме има, за да се суетиш около мен, вече няма да бъдеш майка и аз съжалявам за всичко това, но просто няма какво да направя, разбра ли?!
Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.
— Значи, си ме чула.
— Какво да съм чула?
— Чу ли ме да казвам това на баща ти? — Очите й се наляха със сълзи. — Чу ли ме? — Аз кимнах. — Божичко, Хейзъл. Толкова съжалявам. Сгреших, миличка. Това изобщо не е вярно. Казах го, защото бях отчаяна. Но всъщност не го вярвам. — Тя седна и аз седнах до нея. Тогава си помислих, че трябваше просто да хапна малко макарони заради нея, вместо да избухвам така.
— В какво вярваш тогава? — попитах аз.
— Докато някоя от нас е жива, аз ще продължа да бъда твоя майка — отвърна тя. — Дори да умреш…
— Когато — поправих я аз.
Тя кимна.
— Дори когато умреш, Хейзъл, аз ще продължа да бъда твоя майка. Никога няма да спра да ти бъда майка. Ти спря ли да обичаш Гас? — Поклатих глава. — Тогава как бих могла аз да спра да те обичам?
— Добре — отвърнах аз, а татко вече плачеше.
— Искам да имате свой живот — обадих се отново. — Страх ме е, че животът ви ще свърши и когато вече ме няма, по цял ден ще стоите тук, забили погледи в стените, и накрая ще поискате да сложите край на живота си.
След минута мама отвърна:
— Започнах един курс. Онлайн, към университета в Индиана. За магистърска степен по социални науки. Всъщност преди малко не преглеждах никакви рецепти за антиоксиданти; пишех курсова работа.
— Наистина ли?
— Не искам да смяташ, че мога да си представя света без теб. Но ако получа магистърска степен по социални науки, ще мога да консултирам семейства с проблеми или да водя групи за хора, борещи се с болест в семейството си, или…
— Искаш да кажеш, че ще станеш като Патрик?
— Е, не точно. Има най-различни социални дейности.
— Бояхме се да не се почувстваш изоставена — обади се татко. — Хейзъл, трябва да знаеш, че ние винаги ще бъдем до теб. И майка ти няма да ходи никъде.
— Но това е страхотно. Направо фантастично! — Вече се усмихвах. — Мама ще стане като Патрик. И ще бъде чудесен Патрик! Дори ще бъде много по-добра от самия Патрик.
— Благодаря ти, Хейзъл. Толкова много държах на подкрепата ти.
Аз кимнах. И заплаках. Толкова бях щастлива, че заплаках с истински сълзи на щастие за първи път от страшно много време насам, като си представях мама в ролята на Патрик. Това ме накара да се замисля за майката на Анна. От нея също би излязъл чудесен социален работник.
Скоро след това пуснахме телевизора, за да погледаме СТМА. Ала пет минути след това го спрях, защото имах толкова много въпроси към мама.
— Колко ти остава до завършването?
— Ако това лято замина за Блумингтън за една седмица, до декември ще съм завършила.
— И колко време си го пазила в тайна от мен?
— Една година.
— Мамо.
— Не исках да те нараня, Хейзъл.
Невероятно.
— Значи, докато съм била на училище, в групата за взаимопомощ или някъде другаде, ти през цялото време си…
— Да, пишех или четях.
— Но това е страхотно. Ако умра, искам да знаеш, че ще ти изпращам любовта си всеки път щом помолиш някого да сподели чувствата си.
Татко се засмя и каза:
— Аз също, хлапе.
Накрая все пак догледахме СТМА. Докато полагаше неимоверни усилия да не умре от скука, татко през цялото време бъркаше момичетата, като казваше:
— Тази харесваме ли я?
— Не, не. Мразим Анастасия. Но харесваме Антония, другата блондинка — обясни мама.
— Всички до една са високи и ужасни — отвърна татко. — Простете, че не мога да направя никаква разлика. — Татко се пресегна през мен и хвана ръката на мама.
— Ако умра, мислите ли, че ще останете заедно? — попитах аз.
— Какво? Хейзъл, миличка. — Тя потърси с ръка дистанционното и отново включи телевизора на пауза. — Какво те тревожи?
— Просто отговорете на въпроса ми.
— Разбира се. Разбира се, че ще останем заедно — отвърна татко. — С майка ти се обичаме и ако те изгубим, ще се борим с това заедно.