— Слава богу — казах аз.
— Кълна се в бога — додаде татко.
Погледнах към мама.
— Аз също се заклевам — съгласи се и мама. — Но защо изобщо се безпокоиш за това?
— Просто не искам да съсипя живота ви.
Мама се наведе към мен, зарови лице в рошавата ми коса и ме целуна по главата. А аз се обърнах към татко и казах:
— Не искам да се превърнеш в безработен жалък алкохолик или нещо такова.
Мама се усмихна и рече:
— Хейзъл, баща ти няма нищо общо с Питър ван Хутен. И ти знаеш най-добре от всички, че е невъзможно да се живее с болката.
— Добре тогава — отвърнах аз, след което оставих мама да ме прегърне, въпреки че не исках да ме прегръщат. — Добре, а сега можеш да го пуснеш. — Анастасия беше изритана. И тя изпадна в истерия. Беше страхотно.
Хапнах малко за вечеря — макарони с формата на папийонки и песто — и този път не повърнах.
Двадесет и пета глава
На другата сутрин се събудих обзета от паника, защото бях сънувала, че се намирам в огромно езеро съвсем сама и без лодка. Изправих се, посегнах към АИБВ и тогава усетих ръката на мама.
— Добро утро. Добре ли си?
Сърцето ми биеше силно, но въпреки това кимнах утвърдително.
— Кейтлин те чака на телефона — каза мама. Посочих към АИБВ. Мама ми помогна да го изключа и ме закачи за Филип, след което поех мобилния телефон от ръката й и казах:
— Здравей, Кейтлин.
— Исках само да те чуя — отвърна Кейтлин. — Да разбера как си.
— Благодаря, добре съм — промълвих аз.
— Това е ужасен късмет, скъпа. Просто прекалено.
— Да, знам — казах аз. Вече не се измъчвах с мисли за късмета си. Честно казано, изобщо не ми се говореше с Кейтлин, но тя продължи да протака разговора.
— Е, как беше? — попита тя.
— Когато приятелят ми умря ли? Ами, доста гадничко.
— Не — отвърна тя. — Да си влюбена.
— О! Ами, беше… беше хубаво да съм заедно с един толкова интересен човек. Двамата с него бяхме много различни и спорехме по хиляди въпроси, но той беше толкова интересен, нали разбираш?
— Уви, не разбирам. Момчетата, които познавам, са крайно безинтересни.
— Не че беше идеален или нещо такова. Изобщо не беше принцът от приказките. Понякога се опитваше, разбира се, но повече ми харесваше, когато не се занимаваше с тези глупости.
— Имаш ли албум с негови снимки и писма?
— Имам негови снимки, но писма никога не ми е писал. Освен няколко липсващи страници от една тетрадка, които може да са били за мен, но предполагам, че ги е изхвърлил или просто са се изгубили.
— Може да ги е пуснал по пощата?
— Не, вече щяха да са пристигнали.
— Тогава може да не са били за теб — каза тя. — Не искам да те потискам, но може би ги е написал за някой друг, след което ги е изпратил…
— Ван Хутен! — извиках аз.
— Добре ли си? Това кашлица ли беше?
— Кейтлин, обичам те. Ти си гений. Но сега трябва да вървя.
След това затворих телефона, претърколих се, извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и написах имейл на lidewij.vliegenthart.
„Лидевай,
Мисля, че малко преди да умре, Огъстъс Уотърс е изпратил няколко страници от една тетрадка на Питър Ван Хутен. За мен е изключително важно някой да прочете тези страници. Разбира се, бих предпочела сама да ги прочета, но вероятно не са написани до мен. И все пак тези страници трябва да бъдат прочетени. Наистина трябва.
Ще можеш ли да ми помогнеш?
Отговори ми малко по-късно същия следобед.
„Скъпа Хейзъл,
Не знаех, че Огъстъс е починал. Това е много тъжна новина. Той беше един извънредно харизматичен млад мъж. Много съжалявам и ми е много мъчно.
Не съм говорила с Питър, откакто напуснах в деня, в който се запознахме. Сега тук е много късно вечерта, но утре сутринта веднага ще отида до дома му и ще го накарам да го прочете. Обикновено сутрин се намираше в най-добро разположение на духа.
Твоя приятелка,
Лидевай Флихентхарт
П.?П. Ще Взема приятеля ми с мен, в случай че се наложи да удържаме Питър.“
Чудех се защо в последните си дни е решил да пише на Ван Хутен, обяснявайки му, че ще получи прошка само ако ми даде моето продължение. Може би страниците от тетрадката бяха просто повторение на тази молба. Може би Гас се възползваше от предстоящата си смърт, за да сбъдне мечтата ми: продължението беше дреболия, за която да умреш, но и най-голямата възможност, с която разполагаше да осмисли живота си.