Тази вечер презареждах непрекъснато имейла си, след което поспах няколко часа и към пет сутринта започнах отново да го презареждам. Но отговор нямаше. Опитах се да погледам телевизия, за да отвлека вниманието си, но мислите ми постоянно се връщаха към Амстердам и си представях как Лидевай Флихентхарт и нейният приятел обикалят с колела из улиците на града, натоварени с налудничавата мисия да открият последната кореспонденция на едно мъртво момче. Колко забавно би било да подскачам на багажника на колелото на Лидевай Флихентхарт по павираната настилка на улиците, къдравата й червена коса да се вее в лицето ми, да усещам миризмата на каналите и цигарения дим, да виждам всички онези хора, които, насядали пред кафенетата, пият бира и произнасят своите р-та и х-та по невъзможен за мен начин.
Изпитвах носталгия по бъдещето. Сигурно съм знаела още преди рецидива на болестта му, че с Огъстъс Уотърс няма да остареем заедно. Но мисълта за Лидевай и нейния приятел ме караше да се чувствам ограбена. Вероятно никога вече нямаше да зърна океана от десет километра височина — разстояние, от което е невъзможно да различиш нито вълните, нито корабите, а океанът прилича на велик и необятен монолит. Можех да си го представя. Можех също да извикам спомена за него. Но не можех да го видя отново и тогава ми хрумна, че сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва.
Сигурно това е вярно, дори да станеш на деветдесет — макар че завиждам на хората, които лично ще се убедят в този факт. От друга страна обаче, бях живяла два пъти повече от дъщерята на Ван Хутен. А какво ли не би дал самият той дъщеря му да бе умряла на шестнайсет.
Внезапно забелязах, че мама е застанала пред телевизора със сключени на гърба ръце.
— Хейзъл — каза тя с такъв сериозен глас, че се уплаших да не се е случило нещо лошо.
— Да?
— Знаеш ли какъв ден е днес?
— Не е рожденият ми ден, нали?
— Все още не — засмя се тя. — Четиринайсети юли, Хейзъл.
— Да не е твоят рожден ден?
— Не…
— Рожденият ден на Хари Худини?
— Не…
— Уморих се да отгатвам.
— Денят на Бастилията! — Тя показа ръцете си, като извади две пластмасови френски флагчета и ги размаха ентусиазирано.
— Звучи ми като нещо измислено. Също като Деня за информираност за болестта холера.
— Хейзъл, уверявам те, че в Деня на Бастилията няма нищо измислено. Знаеш ли, че преди двеста двайсет и три години французите щурмували затвора, наречен Бастилия, за да се снабдят с оръжие, с което да извоюват свободата си?
— Уау — възкликнах аз. — Непременно трябва да отбележим тази паметна годишнина.
— По една случайност съм планирала пикник с баща ти в „Холидей парк“, който започва след малко.
Моята майка, която никога няма да спре да се старае. Опрях се с ръце на дивана и се изправих. С общи усилия скалъпихме надве-натри няколко сандвича и ги наредихме в една прашна кошница, която открихме в килера.
Денят беше почти прекрасен, най-сетне истинско лято в Индианаполис, топло и влажно — такова време, което след дългата зима ти напомня, че дори светът да не е бил създаден за хората, то ние сме създадени за света. Облякъл светлокафяв костюм, татко ни чакаше на едно предвидено за инвалиди място на паркинга и пишеше нещо на преносимия си компютър. Той ни махна, докато паркирахме, след което ме прегърна.
— Какъв ден само — каза той. — Ако живеехме в Калифорния, всеки ден щеше да е така.
— Но тогава нямаше да ги забелязваш — отвърна мама. Въпреки че грешеше, реших да не я поправям.
Накрая разпънахме одеялото точно до Руините — онези странни римски руини под формата на четириъгълник, цопнати насред една поляна в Индианаполис. Но това не са истински руини — представляват по-скоро скулптурна възстановка на римски руини, построени преди осемдесет години, само че бяха толкова занемарени, че неволно се бяха превърнали в съвсем истински руини. Ван Хутен щеше да ги хареса. Гас също.
Така че се разположихме в сянката на Руините и хапнахме нещичко за обяд.
— Искаш ли крем против изгаряне? — попита мама.
— Не — отвърнах аз.
Чувахме вятъра в листата и този вятър носеше виковете на децата, играещи на далечната площадка — децата, които се учеха как да живеят, как да се оправят в един свят, който не е бил създаден за тях, като засега се оправяха на една създадена за тях детска площадка. Татко забеляза, че наблюдавам децата, и каза:
— Мъчно ти е, че не можеш да тичаш свободно като тях ли?
— Да. Понякога. — Но не затова си мислех. Опитвах се да запечатам всичко наоколо: светлината върху рушащите се Руини, онова едва-що проходило детенце, открило пръчка в ъгъла на площадката, горчицата, която се извиваше върху сандвича с пуешко на неизтощимата ми майка, баща ми, който потупваше с ръка компютъра в джоба си, съпротивлявайки се на желанието си да го извади, един мъж, който хвърляше фризби, докато кучето му всеки път го догонваше, улавяше и връщаше обратно.
Коя съм аз, че да твърдя, че тези неща не са вечни? И с какво право Питър ван Хутен изтъква като неоспорим факт догадката, че трудът ни е нещо временно? Всичко, което знам за рая и за смъртта, е тук, в този парк: една изящна вселена, намираща се в непрекъснато движение, гъмжаща от рушащи се руини и крещящи деца.
Татко размахваше ръка пред лицето ми.
— Земята вика Хейзъл. Тук ли си?
— Извинявай. Да, какво има?
— Мама предложи да се отбием при Гас.
— Да, разбира се — отвърнах аз.
След обяда отидохме с колата до гробището „Краун Хил“ — последно място за покой на трима вицепрезиденти, един президент и Огъстъс Уотърс. Изкачихме се по хълма и паркирахме. Зад нас по Трийсет и осма улица ръмжеше върволица коли. Лесно намерихме гроба: най-новия от всички. Пръстта образуваше могила над ковчега му. Все още нямаше надгробна плоча.
Нямах чувството, че той лежи тук, но въпреки това взех едно от глупавите френски флагчета на мама и го забучих в долния край на гроба. Случайните минувачи навярно щяха да решат, че е бил член на Френския чуждестранен легион или героично загинал наемен войник.