Така че се разположихме в сянката на Руините и хапнахме нещичко за обяд.
— Искаш ли крем против изгаряне? — попита мама.
— Не — отвърнах аз.
Чувахме вятъра в листата и този вятър носеше виковете на децата, играещи на далечната площадка — децата, които се учеха как да живеят, как да се оправят в един свят, който не е бил създаден за тях, като засега се оправяха на една създадена за тях детска площадка. Татко забеляза, че наблюдавам децата, и каза:
— Мъчно ти е, че не можеш да тичаш свободно като тях ли?
— Да. Понякога. — Но не затова си мислех. Опитвах се да запечатам всичко наоколо: светлината върху рушащите се Руини, онова едва-що проходило детенце, открило пръчка в ъгъла на площадката, горчицата, която се извиваше върху сандвича с пуешко на неизтощимата ми майка, баща ми, който потупваше с ръка компютъра в джоба си, съпротивлявайки се на желанието си да го извади, един мъж, който хвърляше фризби, докато кучето му всеки път го догонваше, улавяше и връщаше обратно.
Коя съм аз, че да твърдя, че тези неща не са вечни? И с какво право Питър ван Хутен изтъква като неоспорим факт догадката, че трудът ни е нещо временно? Всичко, което знам за рая и за смъртта, е тук, в този парк: една изящна вселена, намираща се в непрекъснато движение, гъмжаща от рушащи се руини и крещящи деца.
Татко размахваше ръка пред лицето ми.
— Земята вика Хейзъл. Тук ли си?
— Извинявай. Да, какво има?
— Мама предложи да се отбием при Гас.
— Да, разбира се — отвърнах аз.
След обяда отидохме с колата до гробището „Краун Хил“ — последно място за покой на трима вицепрезиденти, един президент и Огъстъс Уотърс. Изкачихме се по хълма и паркирахме. Зад нас по Трийсет и осма улица ръмжеше върволица коли. Лесно намерихме гроба: най-новия от всички. Пръстта образуваше могила над ковчега му. Все още нямаше надгробна плоча.
Нямах чувството, че той лежи тук, но въпреки това взех едно от глупавите френски флагчета на мама и го забучих в долния край на гроба. Случайните минувачи навярно щяха да решат, че е бил член на Френския чуждестранен легион или героично загинал наемен войник.
Отговорът на Лидевай най-сетне пристигна малко след шест следобед, докато гледах едновременно телевизия и видео на лаптопа. Веднага забелязах, че има четири прикачени файла, и въпреки че нямах търпение да ги отворя, устоях на изкушението и прочетох имейла.
„Скъпа Хейзъл,
Когато пристигнахме В дома тази сутрин, Питър беше пиян, което в известен смисъл улесни задачата ни. Бас (приятелят ми) отвличаше вниманието му, докато аз претърсвах чувала, в който държи писмата от феновете си, но тогава се сетих, че Огъстъс знаеше адреса му. На масата в трапезарията имаше голям куп с пощата, сред който бързо открих писмото. Отворих го, видях, че е адресирано до Питър, и го помолих да го прочете. Той отказа.
В този момент се вбесих, Хейзъл, но все пак не се разкрещях. Вместо това му казах, че заради починалата си дъщеря трябва да прочете това писмо, написано от едно починало момче, след което му го дадох, той го прочете цялото от началото до края и каза: «Изпрати го на момичето и й кажи, че нямам какво да добавя».
Не съм чела писмото, въпреки че няколко фрази привлякоха вниманието ми, докато преглеждах страниците. Прикачила съм ги тук, в този имейл, а после ще ти ги изпратя по пощата. Адресът е същият, нали?
Бог да те пази, Хейзъл.
Кликнах с мишката и отворих четирите прикачени файла. Почеркът му беше ужасен — с неравни редове, вариращи по размер букви и променящ се цвят на химикалката. Писал беше писмото в продължение на много дни в различна степен на съзнание.
„Ван Хутен,
Аз съм добър човек, но калпав писател. А ти си калпав човек, но добър писател. От двама ни ще излезе чудесен отбор. Не искам да те моля за услуги, но в случай че имаш време — а от това, което видях, останах с впечатлението, че е така, — се питах дали ще се съгласиш да напишеш прощално слово за Хейзъл. Нахвърлил съм някои бележки, но дали ще можеш да ги превърнеш в едно свързано цяло? Или поне ме посъветвай какво да променя.
Ето какво мисля за Хейзъл:
Повечето хора са обсебени от идеята да оставят следа след себе си. Някакво завещание, което да остане и след смъртта им. Всички искаме да бъдем запомнени. Аз също. А това, от което се боя най-много, е да не се превърна в поредната незапомнена жертва на вечната и безславна война срещу болестта.