Искам да оставя следа.
Само че, Ван Хутен, следите, които хората оставят след себе си, често се оказват белези. Да кажем, построяваш ужасен минимол, извършваш държавен преврат или се опитваш да станеш рок звезда и си мислиш: «Сега всички ще ме запомнят», само че: а) хората не те помнят; и б) оставяш след себе си още повече белези. Превратът се превръща в диктатура. А минимолът се оказва пълен провал. (Е, може би не съм чак толкова калпав писател.
Само че идеите ми, Ван Хутен, са прекалено разпилени. Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия.)
Ние сме като глутница псета, които маркират противопожарните кранове. Отравяме подпочвените води с токсичната си урина и маркираме всичко наше в жалките си опити да пребъдем и след смъртта. Не мога да спра да препикавам пожарните кранове. Знам, че е глупаво и безсмислено — особено безсмислено предвид сегашното ми състояние, — но аз съм само едно животно като всички останали.
Хейзъл е различна. Старче, тя стъпва леко.
Стъпва леко по земята. Хейзъл знае истината: вероятността да нараним вселената е не по-малка от тази да й помогнем или пък нито едното, нито другото.
Хората ще кажат колко тъжно, че е оставила малък белег, че малцина са онези, които ще я помнят, и че е била обичана дълбоко, но не и нашироко. Но в това няма нищо тъжно, Ван Хутен. Това е триумфално. И героично. Не е ли тъкмо това истинският героизъм? Както казват докторите: най-важното е да не причинява вреда.
Истинските герои не са хората, които правят нещо; истински герои са хората, които забелязват нещата, обръщат внимание. Човекът, измислил ваксината срещу едрата шарка, всъщност не е измислил абсолютно нищо. Просто е забелязал, че хората, които имат сипаница, не се разболяват от едра шарка.
Когато светнах целия на пет скенера, аз се промъкнах в Интензивното отделение и я видях, докато беше още в безсъзнание. Просто тръгнах след една сестра с бадж и поседях десетина минути до нея, преди да ме хванат. Тогава си помислих, че ще умре, преди да успея да й кажа, че аз също ще умра. Беше истински ад това неумолимо механизирано дърдорене на интензивната помощ. От гръдния й кош се процеждаше тъмна на цвят течност. Беше със затворени очи. Интубирана. Но ръката й все още беше нейната ръка, топла, с почти яркосини на цвят нокти — и аз я подържах в своята, като се опитвах да си представя света без нас двамата, и тогава, за една-единствена секунда, проявих достатъчно благородство, за да си пожелая тя да умре, за да не научи никога, че аз също си отивам. Но после ми се прииска да имаме още време, за да можем да се влюбим. Предполагам, че желанието ми се сбъдна. Така оставих своя белег.
Тогава един санитар влезе в стаята и ми каза да си вървя, защото посещенията били забранени. Попитах го дали тя ще се оправи, а човекът ми отвърна: «Все още отделя вода». Пустинята е благословия, океанът — проклятие.
Какво друго? Тя е красива. Никога няма да се умориш да я гледаш. Нито пък се налага да се тревожиш дали не е по-умна от теб: защото със сигурност е така. Обичам я. Такъв късмет е, Ван Хутен, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен — сам можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя да е доволна от своя.“
Доволна съм, Огъстъс.
Наистина съм доволна.