— Какво съм?
— Най-лекомисленият човек, който съществува.
— Охо, още никой не ми е казвал такова нещо.
— Е, тогава най-сетне ще го чуеш от мене. Нали ти заповядах да не закачаш бизоните и да се прикриеш. Защо не ме послуша?
— И аз самият не знам.
— Bounce. Правиш нещо, без да помислиш и без основание. Е, това не е ли лекомислие?
— Мисля, че не е. Трябва да е имало някаква основателна причина.
— Тогава трябва да я знаеш.
— Може би тя се крие в това, че ми заповяда, а аз не обичам да изпълнявам заповеди.
— Тъй! А когато някой ти желае доброто и иска да те предпази от някоя опасност, тогава ти, изглежда, даваш мило и драго да се изложиш на тази опасност, а?
— Не съм дошъл на запад, за да бягам от опасностите, които се срещат тук.
— Well! Но ти си още грийнхорн и трябва да внимаваш. А и ако не искаш да ме слушаш, защо беше необходимо да се захващаш тъкмо с това огромно добиче, а не с някоя женска?
— Защото постъпката ми нямаше да бъде кавалерска.
— Кавалерска постъпка! Този грийнхорн иска да играе ролята на кавалер! Грандиозно, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
Сам така се разсмя, че трябваше да се хване за корема, след което продължи все още през смях:
— Слушай, сър, за в бъдеще остави настрана това глупаво честолюбие! Когато един истински уестман прави нещо, той не пита дали е кавалерско, а дали е полезно.
— Но аз направих нещо полезно.
— Сега ли? Как така?
— Избрах този бизон, защото има много повече месо от една женска.
Той ме гледа известно време в лицето неразбиращо и учудено. После неговата веселост отново взе връх.
— Много повече месо ли? Този млад човек бил застрелял стария бизон заради месото му, хи-хи-хи-хи! Вече ми се струва, че си се съмнявал в смелостта ми, като си ме видял да си избирам женската, така ли е?
— Не, не беше така, въпреки че считам за по-смело да нападнеш някое по-силно животно.
— Само за да ядеш месото на някой стар мъжкар? Ама че си умник, сър. Този бизон има на гърба си сигурно осемнадесет или двадесет години. Състои се от кожа и много кокали, сухожилия и жили. Месото му е твърдо като подметка и няма да може да се дъвче, дори и ако се пече или вари няколко дни.
Всеки опитен уестман ще предпочете женската пред мъжкия бизон, защото месото й е по-нежно и по-сочно. Ето на, пак виждаш какъв грийнхорн си само. Нямах време да гледам какво правиш. Как протече лекомисленото ти нападение над бизона?
Разказах му случката. Когато свърших, той ме огледа учудено, поклати отново глава и накрая ме подкани:
— Върви и доведи коня си! Ще ни трябва да носи месото, което ще вземем с нас.
Изпълних нареждането му. Откровено казано, чувствах се разочарован от държанието му. Беше изслушал разказа ми, без да каже нито една дума. А аз си мислех, че бях заслужил поне мъничко признание. Вместо това той веднага ме отпрати да доведа коня си. Но не му се разсърдих. Да, дори бях радостен, че поне не ме укори заради изстрелите в очите на бизона, които бяха в разрез с всякакви ловджийски правила.
Когато доведох коня си, Сам бе клекнал до убитата от него женска, вече беше майсторски одрал кожата на един от бутовете й и сега вадеше филето.
— Така — каза той, — от това ще направим довечера такова печено, каквото отдавна не сме яли. Филето ще натоварим заедно с оглавника и седлото на коня ти. То е само за тебе, за Дик, Уил и мене. Ако другите искат да ядат месо, нека дойдат тук и си вземат.
— Ако междувременно не го изядат лешоядите и другите диви животни.
— Ама че си бил умен! — подигра се той. — Ясно е, че ще покрием бизоните с клони, които ще затиснем с камъни. Тогава само някоя мечка или друг едър хищник ще може да се добере до месото.
И така ние отрязахме дебели клони от близкия храсталак и довлякохме тежки камъни. Покрихме с тях женския бизон, след което натоварихме моя кон.
— А какво ще стане с бизона? — попитах аз.
— С този ли? Е, какво да става?
— Нищо ли не можем да използваме от него!
— Абсолютно нищо.
— Дори и кожата ли?
— Ти да не си кожар? Аз не съм!
— Но съм чел, че кожите на убитите бизони се складират и съхраняват в добре закрити ями.
— Тъй ли, и това ли си чел? Е, щом си го чел, трябва да е вярно, понеже всичко, което хората четат за Дивия Запад, е вярно, непоклатимо вярно, хи-хи-хи-хи! Наистина има уестмани, които убиват тези животни заради кожите им. И аз съм го правил. Но сега и дума не може да става за подобно нещо. Да мъкнем тази тежка кожа — това няма да го бъде.