3. Диви мустанги
Ние потеглихме и въпреки че трябваше да вървим пеша, пристигнахме след половин час в лагера, защото той не беше много далеч от долината, където убих първите два бизона в живота си.
Тъй като се появихме пеша и без коня на Сам, предизвикахме в лагера учудване. Попитаха ни за причините.
— Бяхме на лов за бизони и един от тях разпра корема на коня ми — отговори Сам Хокинс.
— Бизони са ловували, бизони, бизони! — чуваше се отвсякъде. — Но къде, къде?
— На почти половин час път оттука. Донесохме си филето. Можете да вземете останалото месо.
— Ще го вземем, да, ще го вземем! — извика Ратлър, който се държеше така, сякаш между него и мене не беше се случило нищо. — Къде се намира мястото?
— Тръгнете по следите ни и ще го намерите! Имате очи, ако не се лъжа!
— Колко глави беше стадото?
— Двадесет.
— А колко убихте?
— Една женска.
— Само толкова? А къде отидоха другите?
— Избягаха. Можете да ги потърсите. Не ме интересуваше накъде искат да се разходят, затова не ги и попитах, хи-хи-хи-хи !
— Но само една женска! Двама ловци да застрелят от двадесет бизона само един! — обади се някой презрително.
— Е, ако можеш, ще се проявиш по-добре, сър! На наше място вероятно щеше да убиеш и двадесетте бизона, а може би и още няколко. Впрочем, ако отидеш там, ще намериш още два стари, около двадесетгодишни бизона, които бяха застреляни от този млад джентълмен.
— Стари бизони! — извикаха наоколо. — Да стреляш по двадесетгодишни мъжкари! Трябва да си страшен грийнхорн, за да извършиш подобна глупост!
— Смейте му се, мешърс, нямам нищо против, но разгледайте двата мъжкара добре! Мога да ви кажа, че той ми спаси живота.
— Живота ли? Как така?
Всички бяха нетърпеливи да чуят приключенията ни. Но Сам отказа да разказва.
— Сега не ми се ще да говоря за това. Нека той сам ви разкаже случилото се, ако смятате, че е много умно да прибирате месото по тъмно!
Той имаше право. Слънцето беше слязло ниско над хоризонта и скоро щеше да се свечери. Тъй като другите можеха лесно да си представят, че едва ли ще имам желание да разказвам нашите приключения, всички се качиха на конете си и препуснаха. Казвам «всички», защото никой не искаше да остане. Помежду им нямаше никакво доверие. При почтени ловци, между които царят приятелски отношения, застреляният от някого дивеч принадлежи на всички. Но при тези хора тук липсваше всякакъв дух на солидарност. Когато се върнаха, разбрах, че са се нахвърлили върху бизона като диваци и с разправии и псувни всеки от тях се е стремил да докопа с ножа си някое по-хубаво и по-голямо парче месо.
Докато ги нямаше, ние свалихме от коня ми филето и седлото, а аз отведох животното настрани, за да го освободя от оглавника и да го завържа. Извърших тези неща бавно и междувременно Сам получи възможност да разкаже на Стоун и Паркър нашето приключение. Между тях и мене се намираше палатката и те не можаха да ме видят, когато отново се приближих към тях. Вече бях почти достигнал палатката, когато чух гласа на Сам:
— Можете да ми вярвате; беше така, както ви казвам: този юнак се залови с най-едрия и най-силен бизон и го застреля като някой стар и опитен ловец на бизони! Наистина аз се престорих, че взимам всичко това за лекомислие и му се накарах здравата. Но знам що за човек е всъщност той.
— И аз знам — обади се Стоун, по-възрастният и по-улегнал от другите двама ловци. — От него ще стане славен уестман.
— И то много скоро — чух да казва Паркър, който винаги обичаше да се намесва.
— Yes — потвърди Хокинс. — Знаете ли, джентс, той е роден за това, наистина е роден за уестман. А и физическата му сила! Не изтегли ли вчера съвсем сам нашата тежка волска кола? Камък да стисне, вода ще пусне! Но ще ми обещаете ли едно нещо?
— Какво? — попита Паркър.
— Не му казвайте нашето мнение за него!
— Защо?
— Защото може да му се завърти главата.
— О, не!
— О, да! Той наистина е скромен човек и не е проявявал признаци на високомерие, но може да се промени. Винаги ще сбъркате, щом започнете да хвалите някого. Така е възможно да поразите и най-добрите му заложби. Можете спокойно да си го наричате грийнхорн. И той си е такъв, защото дори и да притежава всички необходими качества за един добър уестман, то те още не са усъвършенствани; трябва още много да се учи и упражнява.
— А ти поне благодари ли му, че ти е спасил живота?
— И през ум не ми е минало!
— Така ли? Но какво ще си помисли за теб?
— Все ми е едно какво мисли за мене, хич не ме интересува, ако не се лъжа. Естествено, че ще ме помисли за някои неблагодарник. Но това е второстепенна работа. Важното е да не се възгордее, ами да си остане такъв, какъвто си е. А, разбира се, че най-много ми се искаше да го прегърна и разцелувам.