Той ме гледаше втренчено и мълчеше.
Аз продължих:
— И ако всеки може да купи това убийствено оръжие срещу пари, то вие за кратко време ще можете да пласирате хиляди пушки, но мустангите и бизоните ще изчезнат, а с тях и целият дивеч, от чието месо се препитават червенокожите. Стотици и хиляди ловци убийци ще се въоръжат с вашата пушка и ще се отправят към Дивия Запад. Ще потекат реки човешка и животинска кръв и в скоро време от двете страни на Скалистите планини ще изчезне всяко живо същество.
— ’S death! — извика Хенри. — Наистина ли сте пристигнали тук наскоро от Германия?
— Да.
— И преди това никога ли не сте били тук?
— Не.
— Значи абсолютен грийнхорн! И въпреки всичко този младеж е отворил такава уста, като че ли е праотец на всички индианци и сякаш е живял тук хиляда години! Човече, не си въобразявайте, че ще можете да ме ядосате! Дори и всичко да станеше както твърдите вие, никога нямаше да ми хрумне да откривам оръжейна фабрика. Аз съм самотен човек и искам да остана сам. Нямам никакво намерение да бера ядове със стотици работници.
— Но за да спечелите пари, бихте могли да патентовате изобретението си и да продадете патента.
— Не бързайте толкова, сър! Досега не съм се лишавал от нищо и ми се струва, че и занапред ще мога да я карам сносно без патента. А за днес е достатъчно, можете да си отивате! Не ми се слуша повече писукането на пиле, което най-напред трябва да се научи да хвърчи, преди да започне да пее истински.
Съвсем не му се сърдех за тези грубовати изрази. Той си беше просто такъв, а аз добре знаех какво се криеше зад думите му. Беше ме обикнал и сигурно щеше да ме подпомогне във всяко отношение, разбира се, доколкото му позволяваха възможностите. Подадох му ръка, той я разтърси здраво и после си тръгнах.
Все още не подозирах какво важно значение щеше да има за мен тази вечер, а още по-малко можех да знам, че тежкият мечкоубиец, който Хенри наричаше «старо оръдие», и още незавършената карабина «Хенри» щяха да изиграят толкова голяма роля в моя по-късен живот. Но отсега се радвах на следващото утро, защото наистина имах опит в стрелбата, стрелях отлично и бях убеден, че ще издържа изпита пред моя добър приятел.
Точно в шест часа сутринта аз се озовах при него. Той ме чакаше вече и ми подаде ръката си, при което по грубите черти на сбръчканото му лице се плъзна подигравателна усмивка.
— Welcome , сър! Изглеждате твърде самоуверен! Мислите ли, че ще улучите зида, за който говорихме вчера?
— Надявам се.
— Well, тогава да тръгваме веднага! Ще взема една по-лека пушка, а вие ще носите мечкоубиеца. Не ми се мъкнат сега такива тежести.
Той нарами една лека двуцевна карабина, а аз взех «старото оръдие», което той не искаше да носи. На стрелбището той зареди и двете пушки и най-напред стреля два пъти с карабината. После дойде моят ред с мечкоубиеца. Още не познавах тази пушка, но с първия изстрел закачих черния ръб на центъра в мишената; вторият беше още по-сполучлив. Третият изстрел улучи точно в средата на черния кръг, а следващите куршуми попаднаха в дупката, пробита от третия изстрел. Учудването на Хенри нарастваше с всеки нов изстрел. Изпробвах и карабината и когато резултатът остана същият, той беше смаян и въодушевен до крайна степен.
— Сър, или сте в съюз с дявола, или сте роден за уестман! Никога не съм виждал някой грийнхорн да стреля така! — извика той.
— Не съм в съюз с дявола, мистър Хенри — засмях се аз. — Не ща и да чуя за такъв съюзник.
— Тогава ваша задача, дори ваш дълг е да станете уестман. Нямате ли такова желание?
— Защо не?
— Well, ще видим какво ще излезе от един грийнхорн. А казахте, че можете и да яздите?
— Горе-долу.
— Горе-долу ли? Значи не така добре, както стреляте?
— Pshaw! Каква трудност представлява язденето? Най-трудно е качването на коня. Щом се намеря веднъж на седлото, никакъв кон не може да ме хвърли на земята.
Той ме изгледа изпитателно, за да разбере дали говоря сериозно, или се шегувам. Направих безобидна физиономия и той каза:
— Така ли мислите? Да не би да се държите за гривата на коня? Много се лъжете. Съвсем вярно казахте: най-трудното е качването, защото трябва да го направите сам. Слизането е много по-лесно — за него се грижи конят, — затова става и ,много по-бързо.