Когато стигнах до ъгъла, видях, че съм излязъл на малък площад. От двете страни беше обграден от обикновени къщи, строени плътно една до друга. Насреща забелязах великолепни вили, заобиколени с градини. Имаше доста хора на площада, но никъде не видях Гибсън. Беше изчезнал.
На вратата на един бръснарски салон се беше облегнал негър. Изглежда, че стоеше там от дълго време. Положително бе забелязал беглеца. Приближих се до него, поздравих го, като допрях с ръка периферията на шапката си и попитах дали не е видял от уличката да идва насам тичешком някакъв бял джентълмен. Негърът се засмя, показвайки ми големите си бели зъби:
— Йес, сър! Видял го. Тичал много бързо, много. Там влязъл.
Той посочи към една от малките вили. Благодарих му и побързах да стигна до къщичката. Желязната порта на градината й беше заключена и трябваше да звъня може би пет минути, докато най-сетне ми отвори един човек. Той също беше негър. Казах му защо съм дошъл. В това време обаче той затръшна вратата под носа ми:
— Първо пита маса [25]. Без позволение от маса аз не отвори.
Той се отдалечи и аз останах да чакам в продължение на десетина минути. Бях като на тръни. Най-сетне той се върна с отговора:
— Не бива отваря. Маса забранил. Днес не влизал тук никой. Врата постоянно затворена. Вие значи си отиде веднага, защото ако прескочи ограда, маса използва свое право на неприкосновеност жилище и стреля с револвер.
Ха сега де! Какво можех да направя? Не биваше да влизам със сила. Бях убеден, че в този случай собственикът наистина щеше да стреля по мене. Американецът не се шегува, когато става въпрос за дома му и за неприкосновеността на жилището му. Не ми оставаше нищо друго, освен да отида в полицията.
Когато се връщах ядосан през площада, към мене изтича момче. В ръката си държеше парче хартия:
— Сър, сър! — извика то. — Чакайте! Трябва да ми дадете десет цента за тази бележка!
— От кого е?
— От един джентълмен, който току-що излезе от онази къща. — При тези думи момчето не посочи към вилата, а тъкмо в обратната посока. — Той ми тикна в ръката бележката и посочи към вас. Десет цента и ще я получите.
Дадох му парите и получих бележката. Момчето избяга. Това проклето парче хартия бе откъснато от някакъв бележник. На него пишеше:
„Многоуважаемий мистър дъчмън!
Заради мене ли дойдохте в Ню Орлиънс? Предполагам, защото ме преследвате. Имах впечатлението, че сте загубен човек, но все пак не мислех, че сте толкова глупав, та да искате да ме заловите. Това може да си въобрази само човек, който няма в главата си повече от половин лот мозък. Върнете се спокойно в Ню Йорк и поздравете от мене мистър Олерт! Погрижил съм се да не ме забрави, а се надявам, че и вие ще си спомняте от време на време за мене след днешната ни среща, която не премина чак толкова славно за вас. Гибсън.“
Човек може да си представи какво възхищение ме беше обзело, докато четях тези любезни сърдечни излияния. Смачках бележката, пъхнах я в джоба си и продължих. Не беше изключено Гибсън да ме наблюдава отнякъде тайно и не исках да доставям удоволствие на този подлец с поведението си. Същевременно огледах площада: негърът от бръснарския салон бе изчезнал. Момчето също не се виждаше и не можех да го разпитам за Гибсън. Явно беше получило нареждане веднага да се отдалечи.
Докато съм чакал да ми отворят вилата, Гибсън е имал достатъчно време да ми напише най-спокойно подробната бележка. Негърът ме беше метнал, Гибсън сигурно ми се беше изсмял, а по физиономията на момчето можеше да се разбере, че е знаело кой е пред него — човекът, който е трябвало да бъде пратен за зелен хайвер. Всичко това характеризираше достатъчно тукашните нрави.
Бях много ядосан, защото ме бяха водили за носа, а и не биваше дори да споменавам пред местната полиция, че съм срещнал Гибсън, ако не исках и там да ми се изсмеят. Затова си тръгнах мълчаливо.
Без да се показвам отново на открития площад, претърсих околните улички, разбира се без никакъв успех, защото беше ясно, че Гибсън е напуснал по най-бързия възможен начин опасния за него квартал. Дори предполагах, че той ще използва първия удобен случай да замине от Ню Орлиънс.
Тази идея ми дойде в главата, въпреки че вътре имах само половин лот мозък, както ми беше казано и се отправих към кея, където стояха корабите, заминаващи през този ден. При проверката ми помагаха и двама цивилни полицаи — пак безуспешно. Бяха ме метнали по такъв начин, че гневът не ми даваше покой; започнах да обикалям из всички гостилници и кръчми до късно през нощта. Когато най-сетне се уморих, върнах се в хотела си и легнах да спя.