Сънувах, че се намирам в някаква лудница. Десетки умопобъркани, които се считаха за поети, протягаха към мен дебели томове, написани от тях, за да ги прочета. Бяха все трагедии, а главният им герой — луд поет. И аз трябваше да чета, да чета, защото Гибсън стоеше до мене с револвер в ръка и заплашваше да ме застреля веднага, ако спра да чета дори за миг. Така аз продължавах да чета, докато по челото ми изби пот. Извадих носната си кърпа, за да я избърша, прекъснах четенето за секунда … и Гибсън ме застреля!
Трясъкът от изстрела ме събуди, защото наистина бе изтрещяло нещо. Изглежда съм се въртял в леглото си насам-натам и в стремежа си да избия револвера от ръката на Гибсън, бях съборил на земята нощната лампа. Заради нея на сутринта ми увеличиха сметката само с осем долара.
Събудих се целият облян в пот. Изпих си чая, после излязох и отидох извън града до великолепното езеро Пон-шартрен, където се изкъпах. Банята ме освежи и след това пак се залових да търся Гибсън. Отново се озовах при бирарията, където бях срещнал Олд Дет. Влязох вътре без изобщо да подозирам, че тук ще намеря някаква следа от беглеца. В този момент помещението не беше така препълнено, както предишния ден. Вчера нямаше нито един свободен вестник. Днес обаче се виждаха по масите няколко и аз взех първия, който ми попадна. Това беше един брой на тогавашния „Дойче Цайтунг“, излизащ и до ден днешен в Ню Орлиънс.
Отворих го разсеяно и първото нещо, попаднало ми пред очите, бе едно стихотворение. Когато чета вестник, оставям стихотворенията най-накрая или изобщо не ги поглеждам. По заглавието си стихотворението приличаше на някой роман на ужасите. Това ме отврати. То гласеше: „Най-ужасната нощ“. Вече се канех да обърна страницата, когато погледът ми падна на двете букви, поставени под стихотворението: У. О. Бяха началните букви на името Уилям Олерт! Това име ме занимаваше в последно време толкова много, че никак не беше чудно да го свържа веднага с тези две букви. Нали младият Олерт се считаше за поет. Може би беше използвал престоя си в Ню Орлиънс, за да публикува няколко стихчета? Може би ги бяха отпечатали така бързо, само защото той си бе заплатил да ги поместят. Ако предположенията ми се окажеха верни, това стихотворение можеше да ме наведе на дирята на търсените от мен хора. Затова го прочетох.
Признавам, че това стихотворение ме трогна дълбоко. Може би като поезия нямаше никаква стойност, но то съдържаше вика на ужас на един талантлив човек, който напразно се бори срещу тъмните сили на умопомрачението и чувствува, че положението му е безнадеждно. Овладях бързо обзелите ме чувства, защото трябваше да действувам. Бях вече убеден, че авторът на стихотворението е Уилям Олерт; потърсих адреса на редакцията на вестника и се отправих към нея.
Търговската кантора, канцеларията и редакцията се намираха в една и съща сграда. Купих няколко броя от вестника в кантората и поисках разговор с редактора. Научих, че предположенията ми са верни. Някой си Уилям Олерт бил донесъл предишния ден лично стихотворението и помолил за бързо поместване. Тъй като отначало редакторът не се съгласявал, поетът оставил десет долара с условието, че стихотворението ще излезе в днешния брой и ще му бъде изпратен един екземпляр от първата коректура, Освен това ми казаха, че поведението му било напълно прилично, макар че погледът му издавал обърканост и уплаха; постоянно повтарял, че стихотворението било написано с кръвта на сърцето му. Това беше впрочем израз, който често се използва от даровити и бездарни писатели и поети. Бил оставил адреса си, за да му изпратят коректурите.