Това беше той, за когото ставаше дума: Парано. Едва се озовах при него и стиснах с пръсти гърлото му, когато от двете ми страни нещо прошумоля и изскочиха цяла група индианци, за да помогнат на вожда си. Моите приятели бяха забелязали бързите ми действия и веднага се нахвърлиха върху нападателите. Белият вожд лежеше под мен. Коляното ми притискаше гърдите му, пръстите на лявата ми ръка — гърлото му, а десницата ми стискаше неговата ръка, която бе сграбчила ножа. Така задържах Парано на земята. Той се гърчеше под мен като червей и полагаше бесни усилия да ме отблъсне от себе си. Риташе наоколо с крака като бик, вързан с вериги, и се опитваше да се изправи с мощни тласъци. Очите му се наляха с кръв и изскочиха от орбитите, а по устата му се образува пяна от безсилен гняв. Струваше ми се, че под мен се намира някое побесняло животно и с всички сили забих пръсти в гърлото му. Той потрепери конвулсивно няколко пъти, главата му увисна назад, очите му се избелиха. По тялото му започнаха да преминават гърчове, които ставаха все по-слаби и най-сетне то се отпусна безчувствено. Парано беше победен.
Сега вече успях да се огледам и пред очите ми се разкри картина, която едва ли може да бъде описана с перо. От страх да не би да привлече помощ за неприятеля, никоя от двете страни не беше употребила огнестрелно оръжие. Бяха действали само ножът и томахокът. Никой не стоеше прав, всички се търкаляха на земята в собствената си кръв или в кръвта на противниците си.
Тъкмо в този миг Винету се канеше да забие ножа си в гърдите на лежащия под него човек; той не се нуждаеше от помощта ми. Олд Файерхенд бе притиснал под себе си един неприятел и се опитваше да отблъсне нападенията на друг, който му кълцаше ръката. Затичах се да му помогна и повалих нападателя със собствения му томахок, изпуснат от него на земята. После се насочих към Дик Стоун, който лежеше между двата мъртви червенокожи и под един огромен мъжага; последният полагаше всички усилия да му нанесе смъртоносен удар с ножа си. Не му се удаде — томахокът на неговия съплеменник сложи край на усилията му.
Дик се надигна и изпъна крайниците си.
— By Jove, сър, това се казва помощ навреме! Трима срещу един, и то когато не бива да стреляш, е малко множко. Благодаря!
Олд Файерхенд също ми подаде ръка и тъкмо се накани да проговори, когато погледът му падна върху Парано.
— Тим Фин …? Самият вожд? Нима е възможно! Кой си имаше работа с него?
— Олд Шетърхенд го повали — отвърна Винету вместо мен. — Великият Дух му е дал силата на бизона, който разорава земята със своя рог.
— Приятелю — извика Олд Файерхенд, — не съм виждал човек като тебе, колкото и надалеч да съм обикалял!
Но как е възможно Парано и хората му да са били скрити тук, щом малко преди това Винету е бил наблизо?
— По това време белият вожд още не се е бил скрил тук — отговори Винету. — Той е забелязал дирите на неприятелите си и ги е проследил. Воините му ще го последват и моите бели братя трябва бързо да тръгнат след Винету към крепостта.
— Вождът е прав! — потвърди Дик Стоун. — Ще се наложи да се връщаме веднага при нашите.
— Добре — отвърна Олд Файерхенд, от чиято ръка се стичаше кръв. — Но във всички случаи трябва да отстраним, доколкото е възможно, следите от борбата. Дик, върви напред, за да не бъдем изненадани!
— Ще стане, сър. Но я преди това ми извадете ножа от тялото! Не го достигам както трябва.
Един от тримата негови противници му бе забил ножа си малко встрани от гърба, а при боричкането острието беше навлизало все по-надълбоко. За щастие не бе попаднало на опасно място и след изваждането му остана рана, която беше лека за железния организъм на Стоун.
За кратко време бе направено необходимото и Дик Стоун пак беше на крака.
— А как ще отнесем нашия пленник? — попита Олд Файерхенд.
— Налага се да го носим — отвърнах аз. — Но ще ни създаде затруднения, щом дойде на себе си.
— Да го носим ли? — рече Стоун. — От доста години не съм изпитвал такова удоволствие и не ми се ще да го доставяме и на този стар негодник.
С няколко удара на ножа си той отряза до корен известен брой от растящите наоколо фиданки, взе одеалото на Парано, накълца го на ивици и като ни кимна доволно, каза:
— Ще скалъпим нещо като шейна, влачилка или плъзгач, ще завържем на него това човече и ще се понесем.
Предложението му бе прието и изпълнено; скоро потеглихме, оставяйки разбира се зад себе си толкова ясна следа, че Винету, който вървеше последен, трябваше да полага върховни усилия, за да я заличава донякъде.