— Не и тебе, мистър Дет!
— Вярвам ти! Изглежда, че си от хората, които никога не намират когото търсят, но затова пък се сблъскват с всички, с които си нямат никаква работа. Сигурно си гладен и жаден. Ела да хвърлим някъде котва, където можем да пием хубава бира! Изглежда, че вашата немска бира е плъзнала навсякъде. Може да се намери дори в това загубено селище и ми се струва, че тази бира е най-хубавото нещо, което човек може да получи у вас. Нае ли си вече стая?
— Да, долу в „Uncle Sam“ [33].
— Много добре! И моят вигвам се намира там.
— Да не би да е на първия етаж, в една стая, където видях седлото и карабината?
— Точно там! — ухили се той. — Трябва да знаеш, че не се отделям от тези вещи. Обикнал съм ги. Навсякъде можеш да си намериш кон, но не и хубаво седло. Но ела, сър! Току-що бях в една забутана кръчма, където има студена бира, истинско блаженство за един юнски ден като този. С удоволствие бих изпил още няколко.
Ловецът ме заведе в малка кръчма, където сервираха бира в бутилки на много висока цена. Ние бяхме единствените посетители. Предложих му пура. Той обаче не я взе. Вместо това измъкна от джоба си голямо парче тютюн за дъвкане и си отряза с ножа такова количество, което би задоволило петима възрастни моряка. После го пъхна в устата си, настани го внимателно между езика и бузата си и ми се усмихна.
— Така, а сега съм на твое разположение. Страшно съм любопитен да науча какъв вятър те докара толкова бързо по следите ми. Благоприятен ли беше вятърът?
— Напротив, твърде неблагоприятен.
— Тогава си нямал изобщо намерение да идваш насам?
— Не, целта ми беше Кинтана. Но тъй като нямаше никаква възможност да стигна бързо дотам, дойдох най-напред до Матагорда, защото ми казаха, че тук ще намеря лесно кораб, с който ще мога да продължа. За съжаление налага се да чакам цели два дена.
— Понеси несгодата с търпение, сър, и се утеши с мисълта, че просто нямаш късмет!
— Чудесна утеха! Да не мислиш, че трябва да ти връча благодарствено писмо за нея?
— Моля, моля! — засмя се Олд Дет. — Винаги съм давал съветите си безвъзмездно. Впрочем и на мен ми върви като на тебе. Сега кисна тук и бездействам, понеже се позабавих. Исках да стигна до Остин, а после да продължа нагоре и да се прехвърля за малко през Рио Гранде дел Норте. Годишното време е благоприятно. Паднали са дъждове и сега Колорадо има достатъчно вода, за да могат плоскодънните параходи да стигат до Остин. Иначе през по-голямата част от годината реката има много малко вода.
— Чувах, че имало наноси от пясък и тиня, които пречели на корабоплаването.
— Всъщност това не са наноси, а един вид „рефт“, огромно количество довлечени от водата дървета, които карат реката да се разделя в няколко ръкава на около осем мили [34] оттук. Зад този „рефт“ винаги започва свободната водна площ, по която може да се стигне до Остин, че и още по-надалеч. Тъй като свободната река е прекъсната от рефта, умните хора отиват пеша до онова място и после се качват на борда. И аз исках да направя така, но вашата отлежала немска бира ме заплени. Запих се здравата, останах твърде дълго в Матагорда и когато стигнах до рефта, параходът изсвири и потегли. И така трябваше да мъкна седлото си обратно и сега ще чакам, докато утре рано тръгне следващият кораб.
— Тогава и на двама ни не е провървяло и ти можеш да се успокоиш със същата утеха, която даде и на мене: просто нямаш късмет.
— Не е точно така. Аз не преследвам никого и ми е все едно дали ще пристигна в Остин днес или след една седмица. Но въпреки това ме е яд, и то защото онази глупава муцуна ми се изсмя. Просто е бил по-бърз от мене и ми се изкиска от палубата, когато артисах на брега със седлото си. Ако срещна някъде този мръсник, ще получи нещо по-различно от плесницата, която му зашлевих на борда на нашия параход.
— А, ти си имал вече сбиване, сър?
— Сбиване? Какво искаш да кажеш? Олд Дет никога не се бие. Но на „Делфин“, с който пътувах, имаше един негодник. Щом ме видеше, започваше да се смее и да се подиграва на фигурата ми. Попитах го какво го развеселява толкова много и когато ми отвърна, че моят скелет го карал да изпада в такова весело настроение, аз му заших такава „slap in the face“ [35], че той седна на задника си. Понечи да извади револвера си, но капитанът му каза да се измита. Получил си бил заслуженото, защото ме обидил. Та затова този подлец ми се изсмя, когато стигнах при рефта толкова късно. Жалко за неговия спътник! Имаше вид на джентълмен, само дето беше винаги тъжен и мрачен: постоянно гледаше втренчено пред себе си като луд.