Пета глава
Стара любов и стара омраза
Беше рано сутринта на следващия ден. Лъчите на слънцето още не бяха докоснали върховете на околните скалисти планини, а в лагера ни цареше дълбоко спокойствие. Аз обаче отдавна вече бях станал и се бях изкачил на скалата, където бях намерил Хари в деня на пристигането ни.
Долу в котловината над храсталаците се кълбяха гъсти мъгли, но горе въздухът беше ясен и чист и около мен подухваше хладен, освежителен ветрец. Насреща под клонките на къпинов храст подскачаше чинка и с прасковено-червената си издуваща се гушка подмамваше непослушната женска. Малко по-надолу беше кацнала синьо-сива птица-котка, която от време на време прекъсваше песента си с един смешен мяукащ вик, а отдолу се носеше прекрасният глас на юрдечка, която в края на всяка строфа на музикалното си изпълнение се аплодираше сама с продължително патешко крякане. Но моите мисли не бяха заети толкова с ранния утринен птичи концерт, колкото със събитията от вчерашния ден.
Според разказа на един от нашите ловци, който също бил забелязал понките, докато се прокрадвал тихомълком през гората, червенокожите се били събрали в много по-голям брой, отколкото бяхме допускали. Долу в равнината той бил минал покрай втори лагер, където се намирали и всички коне.
Следователно можеше да се приеме със сигурност, че военният им поход не беше насочен срещу отделни личности, а срещу цялата колония, така че положението ни ставаше много деликатно.
Веднага след завръщането ни се бяхме съвещавали относно стъпките, които се налагаше да предприемем. След като бяха направени различни предложения и много от тях бяха отхвърлени, ние се споразумяхме, че непременно трябва да се опитаме да уведомим гарнизона на форт Рендъл и да помолим за подкрепления. Ако не се щадяха конете, пратениците ни щяха да достигнат форта за един ден и ако всичко вървеше добре, помощта можеше да пристигне в други ден.
Дик Стоун и Уил Паркър получиха задачата да отидат до форта като вестоносци и след десетина минути двамата приятели започнаха опасното си пътуване.
Останалите приготовления за очакваното нападение бяха изпълнили вчерашния следобед и вчерашната вечер до такава степен, че не ни беше останало време да решим съдбата на нашия пленник. Той лежеше добре вързан и охраняван в едно от помещенията в скалите, а едва преди малко, веднага след ставане, се бях убедил в надеждността на начина, по който беше вързан. Следващите дни, а може би още следващите часове щяха да бъдат за нас със съдбоносна важност и аз обмислях подробно настоящето си положение, когато бях изтръгнат от размислите си от приближаващи се стъпки.
— Добро утро, сър! — поздрави ме Хари. — Сънят изглежда те избягва, също както и мене.
Благодарих му за поздрава.
— Бдителността е необходима благодетел в тези изпълнени с опасности земи.
— Страхуваш ли се от индианците — попита ме момчето с усмивка.
— Знам, че не задаваш този въпрос сериозно — махнах аз с ръка. — Но ние наброяваме всичко на всичко двадесет и четири души, а имаме пред себе си десетократно по-многоброен неприятел. Няма да можем да ги отблъснем в ръкопашна борба и единствената ни надежда е да не бъдем открити, или пък поне да получим навреме помощ от форта.
— Все пак виждаш нещата малко по-черни, отколкото са. Двадесет и четири души като нашите хора са в състояние да свършат много голяма работа. Ако червенокожите надушат и нападнат скривалището ни, само ще си счупят главите.
— Аз съм на друго мнение. Те са разгневени от намесата ни при форт Ниобрара, а положително вече знаят, че вождът им е в наши ръце. Потърсили са незавърналите се воини, намерили са труповете, установили са липсата на Парано, и ако някоя толкова многобройна орда измине такова голямо разстояние с определена цел както в случая, то тази цел се преследва с най-голяма решителност и хитрост.
— Всичко е точно така, сър, но още не дава основание за най-лоши опасения. Най-сетне и аз познавам малко червенокожите. Те са страхливи и без дух по природа, знаят да действат само зад гърба ти и нападат беззащитните. Пребродили сме ловните им полета от Мисисипи до Тихия океан, от Мексико до езерата на север; гонили сме ги и сме се сражавали с тях, бягали сме пред по-голямата им численост и е трябвало да се крием, но винаги ръката ни е била на дръжката на ножа и сме оставали господари на положението.
Погледнах Хари, без да му отговоря нещо, той сигурно бе забелязал съмнението в погледа ми, защото след кратко мълчание продължи:
— Можеш да кажеш, каквото искаш, сър, но в човешкото сърце има чувства, на които енергичната ръка е принудена да се подчини, независимо дали тя е на мъж, или на някое момче. Ако вчера бяхме достигнали Би Форк, пред очите ти щеше да се покаже един гроб, който е скрил две същества — те бяха за мен най-обичаните, най-скъпите по целия широк свят. Бяха избити от мъже с черна коса и кафява кожа, макар че предводителят на бандата беше бял. От онези ужасни дни ръката ми винаги потръпва, щом види да се развява индиански скалп и не един индианец се е смъквал от коня си, облян в кръв, когато проблясваше дулото на пистолета, от който е излетяло смъртоносното олово и се е забило в сърцето на майка ми.