— Моят брат Шарли тук ли остава? — попита Винету преди да се присъедини към върволицата от хора.
— Винету познава мислите ми, не е необходимо устата ми да ги изговаря.
— Моят брат е предпазлив като крака, който се кани да стъпи в река с крокодили. Но Винету трябва да тръгне и да остане до сина на Рибана, която умря от ръката на Парано.
Той се отдалечи. Знаех, че споделя мнението ми и че се беше решил да последва другите само поради тревогата си за тях и особено за Хари. Малцина от ловците бяха останали и между тях беше и Бил Бълчър. Извиках ги при мен и им съобщих, че се каня да изляза навън, за да огледам храсталаците.
— Може би ще е излишно, сър — обади се Бил Бълчър. — Постът ни стои отвън и си държи очите отворени, а освен това и апачът беше на разузнаване. Остани тук и си почини! И без друго ще падне още работа.
— Каква работа?
— Е, ами червенокожите имат очи и уши, все ще забележат, че навън има нещо за спипване.
— Съвсем си прав, Бил, и затова искам да видя дали някъде нещо шава. Междувременно заеми се с охраната на лагера! Няма да се бавя дълго.
Взех моята карабина „Хенри“ и излязох навън. Постовият ме увери, че не е забелязал нищо подозрително. Но аз се бях вече научил да вярвам само на собствените си очи и прекосих пояса на храсталаците, за да потърся наоколо индиански следи.
Точно срещу входа на нашата котловина забелязах няколко прекършени клонки, а при по-подробното оглеждане на земята разбрах, че тук е лежал човек. Доколкото му е било възможно, той грижливо бе заличил при оттеглянето си отпечатъците от своето тяло върху опадалата шума и меката хумусна почва.
И така, били сме наблюдавани и подслушвани. Скривалището ни беше открито отдавна и всеки миг можеше да ни донесе някое нападение. Но тъй като заключих, че засега неприятелят ни ще насочи вниманието си към Парано и охраната му, преди всичко бе необходимо да предупредя Олд Файерхенд навреме, ако това бе все още възможно. Реших незабавно да последвам групата на отмъстителите.
След като дадох на поста необходимите указания, аз тръгнах по следите на нашите хора, които бяха вървели нагоре покрай реката и по този начин минах през арената на вчерашната ни схватка. Беше станало онова, което подозирах. Понките бяха открили мъртъвците и от ширината на изпотъпканата тревна площ можеше да се заключи, че те бяха дошли в многочислена група, за да приберат труповете на воините си.
Още не се бях отдалечил много от това място, когато се натъкнах на нови следи. Те се появяваха отстрани измежду храсталака и се насочваха по пътя, избран от нашите ловци. Започнах да ги следя с крайна предпазливост, но и с най-голямата възможна бързина, така че за сравнително кратко време изминах значително разстояние; по този начин скоро достигнах мястото, където Би Форк изливаше водите си в Манкицита.
Понеже не познавах мястото, където трябваше да се проведе изпълнението на присъдата, сега ми се налагаше да удвоя бдителността си. Започнах да се движа настрани между храстите, без да изпускам из очи успоредно минаващата диря.
По едно време реката направи завой, ограждайки от едната страна поляна без храсти и ниски дървета, така че тревата бе намерила необходимото пространство за буйно развитие. В средата на откритото място се издигаше група балсамови борове, под чиито клони седяха ловците в оживен разговор, докато пленникът беше вързан за ствола на едно от дърветата.
Тъкмо пред мен, най-много на три човешки боя от местоположението ми, няколко индианци надничаха от края на храсталака към поляната и на мен веднага ми стана ясно, че останалите са се отправили надясно и наляво, за да обградят ловците от три страни, да ги връхлетят изненадващо и да ги избият или пък да ги натикат в реката.
При това положение нямаше никакво време за губене. Опрях карабината „Хенри“ до бузата си и стрелях. В първите секунди моите изстрели представляваха единственият шум, защото и приятели, и неприятели бяха смаяни от тази неочаквана намеса. Но после иззад всеки храст се разнесе бойният вик на индианците. От всички страни на храсталака излетяха облаци стрели и само за миг поляната се покри с ревящи, пъхтящи и крещящи хора, които се счепкаха в дива ръкопашна схватка.
Почти едновременно с индианците бях изскочил и аз и сега пристигнах тъкмо навреме, за да поваля на земята един червенокож, който връхлиташе върху Хари. Момчето бе скочило и бе вдигнало пистолета, за да застреля Парано, но понкът му беше попречил. Обърнали гърбовете си един към друг или пък към стволовете на дърветата, ловците се защищаваха срещу нападащите ги от всички страни индианци. Това бяха само добре обучени трапери, участвали вече не в една люта битка и не знаещи що е страх. Но сега беше ясно, че щяха да бъдат победени от численото превъзходство на противника, още повече, че преди малко бяха представлявали открита цел за индианците, вследствие на което почти всички от тях бяха вече ранени.