Неколцина от понките се бяха хвърлили към Парано още в първия момент, за да прережат ремъците му; колкото и да се опитваха да им попречат, Винету и Олд Файерхенд бяха изтласкани назад, така че неприятелите ни успяха да изпълнят замисъла си. С див вик, якият мускулест мъж изпъна енергично ръцете си във въздуха, за да възстанови кръвообращението си, грабна томахока от ръцете на един от своите хора и се нахвърли върху Винету.
— Ела насам, ти куче на Пимо! Сега ще ми заплатиш моя скалп!
Щом чу, че го наричат с презрителното прозвище на племето му, апачът се възправи срещу нападателя и отби атаката му, но беше вече ранен, а в същото време го нападнаха и от друга страна. Олд Файерхенд беше заобиколен от врагове, а и ние, останалите, бяхме така притиснати, че не можехме да помислим за взаимна помощ. В този случай по-продължителната съпротива би била глупост, а чувството за чест — съвсем не на място. Затова издърпах Хари за ръката извън кръга от счепкали се тела и извиках:
— Във водата, хора, във водата!
В следващия миг вече почувствувах как ме заляха вълните на Би Форк. Моят вик беше чут въпреки силния шум и който успя да се откопчи, ме последва. Реката беше дълбока, но тясна, така че няколко замаха с ръце бяха достатъчни, за да се достигне отсрещният бряг. Разбира се, че там далеч не бяхме все още на сигурно място. Имах намерение да прекосим носа, образуван от Манкицита и Би Форк, а после да преплуваме и другата река. Вече показвах на момчето посоката, в която трябваше да се отправим за тази цел, когато покрай нас префуча дребната кривокрака фигура на Сам в течаща от вода ловна дреха и джвакащи огромни ботуши. След миг той изчезна с един бърз скок настрани в растящия край реката върбалак. Веднага го последвахме, защото целесъобразността на намерението му бе безспорна, поради което се отказах от първоначалния си план.
— Татко, татко! — извика Хари с тревога. — Трябва да се върна при него, не бива да го изоставям!
— Ела, ела! — настоях аз и продължих да го дърпам напред. — Ние не можем да го спасим, освен ако той самият вече не се е спасил.
Като се промъквахме колкото се можеше по-бързо през гъсталака, ние най-после отново излязохме на Би Форк, и то по-горе от мястото, където бяхме скочили във водата. Всички понки се бяха отправили към Манкицита и когато се озовахме на отсрещния бряг, вече можехме да продължим пътя си горе-долу в безопасност. Но Сам Хокинс изглежда се поколеба.
— Виждаш ли там на земята пушките, сър? — попита той.
— Индианците са ги захвърлили, преди да наскачат във водата.
— Хи-хи-хи-хи, ама че глупави хора, така да ни оставят пушкалата си, ако не се лъжа!
— Искаш да ги вземеш, Сам? Но това е опасно.
— Опасно? Няма опасно за Сам Хокинс!
С бързи скокове, които му придаваха вида на подгонено кенгуру, той се затича и събра пушките. Последвах го бързо и прерязах тетивата на всеки лък, който видях захвърлен на земята, така че поне временно те станаха негодни за употреба.
Никой не ни смути при това занимание, защото червенокожите дори не подозираха, че неколцина от преследваните могат да имат дързостта да се върнат на полесражението. Сам Хокинс разгледа оръжията със състрадателен поглед, след което ги хвърли едно подир друго във водата.
— Хубава работа, сър, хубави оръжия! В цевите им могат да мътят врабчета, без да бъдат много-много смущавани. Но да тръгваме, тук е опасно, ако не се лъжа!
Ударихме по най-краткия път, без да избираме къде стъпваме, за да можем да достигнем нашия лагер колкото бе възможно по-скоро. Само една част от индианците беше отишла до Би Форк, а тъй като бях разбрал, че са ни шпионирали и по този начин бяха научили къде е скривалището ни, беше лесно да се предположи, че останалите ще използват отсъствието на ловците, за да нападнат крепостта.
Оставаше ни още неголямо разстояние до входа към лагера, когато откъм котловината дочухме изстрел.
— Напред, сър! — извика Сам и ускори крачките си.
Хари беше вървял мълчаливо. Сега той се затича след трапера. Моето предсказание се бе сбъднало и макар че в момента не направих никому укор, по лицето на момчето си личеше, че то само бе разбрало извършената грешка.
Изстрелите се повториха и не остана място за съмнение, че нашите другари бяха влезли в бой с понките. Трябваше да им се притечем на помощ и въпреки трудната проходимост на гъсталака, успяхме бързо да достигнем долината, от която започваше входът на нашата крепост. Отправихме се към мястото, намиращо се точно срещу входа, където бях открил следите от индианеца. Червенокожите сигурно се бяха скрили в края на гората и оттам обсаждаха „вратата“ при потока. В такъв случай, ако искахме да постигнем някакъв успех, трябваше да се появим в тила им.