В този миг встрани зад нас се разнесе шум, сякаш някой бързо си проправяше път през гъсталака. По знак, направен от мен, ние се скрихме зад гъстата шума на няколко ниски дървета и зачакахме появяването на човека, който причиняваше този шум. Колко голяма бе радостта ни, когато разпознахме Олд Файерхенд, последван от Винету и двама други ловци! Бяха се отскубнали от преследвачите си. Въпреки че Хари не изрази шумно своята радост от срещата с баща си, все пак вълнението му си личеше и аз се убедих, че сърцето му бе способно и на по-нежни чувства — едно обстоятелство, което отново ме помири с него.
— Чухте ли изстрелите? — попита трескаво Олд Файерхенд. — Трябва да помогнем на нашите, защото макар и входът да е толкова тесен, че може Добре да бъде отбраняван от един единствен човек, ние все още не знаем какво се е случило.
— Нищо не се е случило, сър, ако не се лъжа! — обади се Сам Хокинс. — Червенокожите са открили бърлогата ни и са залегнали пред входа й, за да видят какво ще измъдрим в нея, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи. Сигурно постът им е изпратил малко олово и целият шум не означава нищо друго, освен, че ще приберем още няколко скалпа.
— Възможно е да е така. Но въпреки всичко трябва да вървим напред, за да си изясним как стоят нещата. А нека не забравяме, че преследвачите ни ще бъдат скоро тук и тогава ще си имаме работа с два пъти повече индианци.
— А нашите разпръснати хора? — подхвърлих аз.
— Хмм, да, толкова ни е необходима всяка една десница, че не бива да се лишаваме от никого. Поединично няма да могат да си пробият път до входа. Следователно трябва да видим дали няма да се присъедини към нас още някой.
— Нека моите бели братя останат на това място. Винету ще отиде да разбере на кое дърво висят скалповете на понките.
Апачът се отдалечи, без да изчака отговор и ние нямаше какво друго да правим, освен да се въоръжим с търпение до завръщането му. През това време наистина ни се удаде да присъединим към нас още двама от хората ни. И те бяха чули стрелбата и се бяха отправили бързо насам, за да се притекат на помощ в случай на нужда. Успяхме да се съберем благодарение на това, че всички бяхме ударили по най-прекия път през гората и макар че никой от нас не се беше отървал от нападението без рана, все пак се надявахме да се измъкнем щастливо от трудното положение. Бяхме девет души, а такъв брой хора могат да направят много, ако се подпомагат юнашки.
Измина доста време, докато Винету се завърна. Разказа ни, че е очистил тихомълком един от неприятелите ни. Сега не било вече възможно да оставаме по-дълго на това място, защото щом индианците забележели смъртта на един от тях, щели веднага да разберат, че сме по петите им.
Според съвета на Олд Файерхенд трябваше да образуваме в гърба на неприятеля верига, успоредна на линията на края на храсталаците, да нападнем индианците и да ги изгоним от прикритието им. Ето защо ние се пръснахме, след като отново бяхме привели в готовност за стрелба пушките си, измокрени от водната баня. Едва бяха изтекли няколко минути и деветте карабини затрещяха една след друга. Всеки куршум вземаше своята жертва и силните викове на уплаха от страна на изненаданите индианци изпълниха въздуха.
Понеже линията ни беше разтеглена на доста голямо разстояние и изстрелите ни не преставаха, Червенокожите помислиха, че броят ни е по-голям, отколкото беше всъщност и побягнаха. Но вместо да се насочат към откритата част на долината, където щяха да бъдат сигурна цел за пушките ни, те си пробиха път между нас, изоставяйки убитите и ранените.
Постът ни забелязал навреме приближаването на червенокожите и потърсил прикритие в „укреплението“. Те го последвали, но след като той и притичалият Бил Бълчър стреляли няколко пъти по тях от тесния тунел в скалите, индианците се оттеглили и залегнали в храсталака, откъдето ние ги бяхме прогонили току-що. Двамата трапери стояха все още сврени във „вратата“ на потока: понеже не биваше да предлагат удобна цел на неприятеля, те не можеха да се покажат, преди да видят, че се задаваме. Сега те ни наобиколиха заедно с всички останали, за да чуят разказа ни за случилото се.