В този момент нейде отстрани до нас долетя гръмовен тропот, като че от стадо диви бизони. Веднага наскачахме между дърветата и храстите и се приготвихме за стрелба. Но колко голямо беше удивлението ни, когато видяхме известен брой коне с оглавници, първият от които беше яхнат от човек в ловджийски дрехи, чиито черти на лицето не можеха да се различат от кръвта, стичаща се от една рана в главата. И по тялото му имаше няколко наранявания; личеше си, че се е намирал в не особено завидно положение. Той спря коня си близо до мястото, където обикновено стоеше постът и както изглеждаше, започна да се озърта за него. След като не го забеляза, той продължи да язди, поклащайки глава. При „вратата“ на потока той скочи на земята. Тогава край мен се разнесе силният глас на Сам:
— Веднага да ме одерат и изкормят като някой дебелоопашатко, ако това не е Джеки Кърнър. Никой не може да скача така елегантно от коня като този човек, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
— И имаш право, старий Куне! Джеки Кърнър е и никой друг! — А когато наизлязохме и ние останалите, той извика: — Благословени да са очите ми! Ето ги тук всички онези бързоноги създания, които избягаха от индианците така храбро заедно със сина на майка ми! Е, не ми се сърдете, ама понякога бягането е по-полезно от всичко друго.
— Знам, Джеки. Но я ми кажи, каква е тази работа с конете? — попита Олд Файерхенд.
— Хмм! Дойде ми по едно време идеята, че червенокожите ще търсят стария Кърнър навсякъде, само не и в собствения си лагер. Затова отскочих най-напред до техния gutter. Но там не намерих нищо. След това се отправих към couch [120], където бяха конете им. Птичките бяха излетели, оставяйки само двама пазачи при конете, колкото да ми дадат скалповете си. И волята им наистина бе изпълнена. Но беше трудна работа ви казвам, донесе ми няколко дупки. Ала Джеки Кърнър си бе наумил да зарадва червенокожите, като им помогне да се отърват от конете си. По-лошите разпръснах из прерията, а добрите доведох. Ето ги!
— Хмм, само така! — извика Бил Бълчър, възхитен от храбрата постъпка на ловеца.
— Наистина само така — потвърди Кърнър, — защото отнемеш ли конете на индианците, работата им започва да куца и те са обречени на мизерна гибел. Но тук има трима от тях убити! Аха, дошли са насам, затова лагерът им беше така пуст. Я погледни само кафявия жребец, сър, кон като тютюн! Сигурно е бил на вожда.
— Когото ние изпратихме така хубаво да се разходи на чист въздух — разгневи се дребосъкът Сам. — Страшно безумна идея, ако не се лъжа!
Олд Файерхенд не чу упрека. Беше се приближил до кафявия кон и го оглеждаше с възхитен поглед.
— Великолепен жребец — обърна се сега той към мен. — Ако можех да избирам, и аз нямаше да мога да се реша кой да взема — Хататитла или този кон.
— Винету говори с душата на коня и чува пулса в неговите жили. Той ще вземе Хататитла — отсече апачът.
Изведнъж в този миг се разнесе остър свистящ звук. Една стрела се удари в ръката на Хокинс, но се плъзна по коравата като дъска и здрава като броня кожа и падна на земята. В същия момент от храсталака проехтя оглушителен боен вик. Но въпреки тази войнствена проява не се показа никакъв индианец и след като вдигна стрелата от земята и я разгледа, Сам каза:
— Хи-хи-хи-хи! Къде ти една такава глупава треска ще пробие дрехата на Сам Хокинс! Почти тридесет години съм слагал кръпка върху кръпка и сега се чувствам в нея като охлюв в черупката си, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
Не успях да чуя повече от одата за старата му ловна дреха, понеже веднага наскачахме в храстите, за да отговорим на този поздрав, както подобаваше. Ако се бяхме опитали да бягаме в крепостта, то поради тесния вход това щеше да стане толкова бавно, че за известно време всички щяхме да останем без прикритие и индианците можеха да ни застрелят един подир друг. А в такъв случай щяхме да бъдем принудени да изоставим и отвлечените коне, тъй като превеждането им през тесния и лъкатушещ пролом в скалите щеше да ни забави неимоверно много. А от обстоятелството, че неприятелите ни не преминаха в настъпление, можеше да се заключи със сигурност преди всичко, че те не са достатъчно многобройни и че им липсваха оръжията, които аз и Сам им бяхме отнели, или поне направили негодни за употреба.
Целият шум не представляваше нищо друго освен войнствена изява от страна на индианците — защото колкото и надалеко да навлязохме в храсталака, не можахме да видим нито един от тях. Бяха се оттеглили веднага, за да изчакат подкрепления. Ние обаче бяхме поумнели от тази невинна случка дотолкова, че не се бавихме повече на същото място, а се отправихме към безопасната котловина.