Оставихме на стража един от ловците, който бе останал преди това в крепостта и не беше изморен, докато останалите прегледаха раните си, а след това се събраха да се нахранят или легнаха да спят.
Край огъня, мястото, където се събираха всички, които имаха нуждата да се наговорят, беше много оживено. Всеки от насядалите в кръг хора чувстваше необходимостта да разкаже какво беше направил, и какво мисли. Всички бяха на мнение, че засега няма защо да се боим от червенокожите. Броят на падналите противници бе твърде голям, приключението бе завършило победоносно, а никоя от раните не беше опасна за живота. Освен това свърталището ни изглеждаше доста сигурно. Разполагахме с предостатъчно количество храни и муниции, така че неприятелите ни можеха да си блъскат главите в околните скали до кръв. Олд Файерхенд споделяше същото мнение и само Винету изглежда не беше съгласен с него. Той беше легнал настрани от останалите близо до коня си и бе потънал дълбоко в сериозен размисъл.
— Погледът на моя червенокож приятел е мрачен, а челото му носи бръчките на загрижеността. Какви мисли са обладали сърцето му? — попитах го аз, като се приближих до него.
— Вождът на апачите вижда как смъртта нахлува през прохода и как гибелта се спуска от скалистите стени. Долината пламти от заревото на огъня, а водата е червена от кръвта на убитите. Винету говори с Великия Дух. Очите на бледоликите са заслепени от омразата, а тяхната мъдрост е отстъпила на чувството за отмъщение. Парано ще дойде и ще вземе скалповете на ловците. Но Винету е готов да се бие и ще подеме траурните песни над труповете на враговете си.
— Но как ще влезе понкът в лагера на нашите ловци. Той няма да може да мине през „вратата“.
— Моят брат Шарли изговаря думи, на които все пак не вярва. Нима една карабина ще съумее да задържи многобройните червенокожи мъже, ако се втурнат през теснината?
Той беше прав. Може би един-единствен човек щеше да защити успешно входа срещу по-малък брой неприятели, но това не бе възможно срещу една толкова многобройна орда, с каквато си имахме работа. Защото ако навътре можеше да прониква винаги само по един човек, то на него щеше да противостои пак само един човек, а при положение, че отзад напираха и други, е, вярно, че първите можеха да бъдат убити, ала напредването на останалите нямаше да бъде спряно.
Обясних това на Олд Файерхенд. Обаче той ми каза:
— Дори и да се осмелят, на нас няма да ни бъде трудно да ги пречукаме един след друг, така, както излизат от теснината.
Не ни оставаше друго, освен да се задоволим с тези думи.
Шеста глава
Борба на живот и смърт
Щом се свечери, удвоихме бдителността си и въпреки че по мое изрично настояване трябваше да застана на пост едва на развиделяване, защото по това време индианците обичат най-често да провеждат нападенията си, аз не намерих покой и за всеки случай стоях в готовност. Нощта се беше спуснала тихо и спокойно над котловината, в чиято предна част гореше огънят и хвърляше наоколо несигурната си светлина. Хататитла пасеше в тъмната й задна част. Отидох да го потърся и го открих почти до стръмно издигащите се нагоре скали. След като го бях погалил, както правех обикновено по това време, аз се наканих да се отдалеча, но тихо изтрополяване ме накара да наостря уши. Жребецът ми също вдигна глава. Понеже и най-незначителният шум можеше да издаде присъствието ни, аз го хванах за оглавника и сложих дланта си върху ноздрите му. Докато отгоре трудно можеше да ни забележи някой, то аз можех да различа отдолу нагоре всеки предмет на светлия фон на небето. Напрегнато започнах да търся причината за падането на камъка. Отначало не успях да открия нищо особено. Вероятно причинителят на това падане и този шум също изчакваше да мине известно време. Тази мисъл излезе вярна, защото след като не се помръднах една-две минути, забелязах най-напред няколко човешки фигури, които се отделиха от тъмната скала и започнаха да се спускат надолу. Скоро обаче съзрях цяла върволица индианци, изникващи един подир друг иззад хребета на височината, следвайки с предпазливи стъпки водача си; а той изглеждаше твърде добре запознат с околността и му трябваха не повече от две минути, за да се озове на дъното на котловината. Ако карабината "Хенри беше у мен, щеше да ми бъде лесно да го сваля с един изстрел, като същевременно щях да дам и сигнал за опасност на другарите си. Той предвождаше останалите и ако го застрелях, те нямаше да се осмелят да направят и крачка напред по този изпълнен с опасности терен. Но за съжаление в пояса ми бяха само револверите, които бяха негодни за изстрел на такова разстояние.