— Не говори за станалото! Имаме си работа с настоящето!
— Не, пусни ме да сляза! Парано изостава и ние можем да си поотдъхнем.
— Да опитаме тогава!
Докато препускахме, аз се огледах назад. Отдавна се бяхме отдалечили от потока и бяхме свърнали навътре в откритата прерия, по която сега се носехме успоредно с гората от лявата ни страна. Парано беше вече изостанал на значително разстояние и Хататитла доказваше убедително превъзходството си пред кафявия жребец. Зад белия вожд препускаха поединично или на малки групи онези индианци, които не искаха да се откажат от преследването, въпреки че преднината ни растеше.
След като отново се обърнах напред, забелязах, че Винету бе скочил на земята и стоеше зад врания си кон. Зареждаше плячкосаната от него пушка. И аз дръпнах поводите на жребеца си. Спуснах предпазливо Хари на земята, скочих от седлото и сложих момчето да легне в тревата. Не ми остана време да зареждам, защото Парано беше вече много близо. Скочих отново на крака, грабвайки томахока.
Преследвачът ни бе забелязал добре какво правим, но увлечен от яростта си, той връхлетя към мен, размахвайки бойната секира. В този миг проехтя изстрелът на апача. Парано потръпна и падна от коня си с разцепен череп, улучен едновременно и от моето оръжие. Винету се приближи и обърна с крак трупа му.
— Змията на атъбаските няма повече да съска и да нарича вожда на апачите с името Пимо! Нека моят брат си вземе оръжията!
Действително убитият носеше моя нож, моите револвери и пушки. Взех си бързо собствеността и изтичах при Хари, докато Винету улавяше кафявия кон. Междувременно понките се бяха приближили до нас толкова, че куршумите им почти можеха да ни достигат. Отново се метнахме на седлата и продължихме бързата си езда.
Изведнъж откъм лявата ни страна се забелязаха металически отблясъци като от оръжия. От края на гората излетя внушителна група ездачи, вряза се между нас и преследвачите, после се обърна към индианците и се понесе срещу тях в пълен галоп. Оказа се, че това беше едно поделение драгуни от форт Рендъл. Навременното им появяване, както научихме по-късно, не беше случайно. Дик Стоун и Уил Паркър ги срещнали на средата на пътя до форта. Драгуните били тръгнали в поход преди няколко дни, за да накажат понките за тяхното нападение над форт Ниобрара. Попаднали на дирите, оставени от червенокожите, и ги последвали. Онова, което научили при срещата си с двамата уестмъни, ги накарало да пришпорят конете си до краен предел. Дик Стоун и Уил Паркър застанали начело на колоната и побързали да ги доведат по най-краткия път, без повече да ги е грижа за следите на червенокожите.
Разбира се, че в момента нямахме никакво време за тези размисли. Веднага, щом Винету забеляза, че ни идва помощ, той рязко обърна жребеца си, прелетя покрай драгуните и размахвайки томахока високо над главата си, се вряза сред понките, които едва намериха време да спрат галопа на конете си.
Аз обаче скочих на земята, за да прегледам раната на Хари. Не беше опасна. Извадих си ножа и тъй като ми липсваше друг материал, отрязах ивица от ризата си, с чиято помощ направих набързо временна превръзка на момчето, за да спра поне кръвотечението.
— Ще можеш ли да яздиш, Хари? — попитах го след това.
Той кимна и се приближи към кафявия кон, чиито юзди ми беше подхвърлил Винету, докато профучаваше край мен. С моя помощ Хари се покатери на седлото.
— Сега, като не тече повече кръв, изобщо не чувствам раната, сър — заяви той. — Ето, там бягат индианците. Напред, след тях, сър!
Наистина, той беше прав. Останали без вожда си, който би могъл с виковете си да ги окуражи да се защитават или поне да организира отстъплението им, понките препускаха пред драгуните, достигнали вече последната им редица. Понеже се връщаха по същия път, по който ни бяха преследвали, можеше да се предположи, че се стремят да намерят убежище в котловината.
Сега отново подкарахме конете си в галоп, прелетяхме покрай падналите индианци и благодарение бързината на нашите животни застигнахме войниците на значително разстояние преди „вратата“ при потока.
За нас бе много важно, да не позволим на червенокожите да се организират за защита в пролома между скалите, а да навлезем в него едновременно с тях. Ето защо пришпорвах Хататитла по най-краткия път, без много-много да го подбирам, минах покрай цялата верига от преследвачи и застигнах Винету, който упорито се беше „залепил“ по петите на бегълците.
В това време те завиха наляво към „вратата“ и тъкмо първият от тях се канеше да вкара коня си в теснината, когато от клисурата се разнесе изстрел. Червенокожият падна мъртъв от коня си. Веднага се чу втори гърмеж. И следващият отлетя от седлото и понеже уплашените индианци разбраха, че входът е затворен за тях и същевременно има опасност да бъдат обкръжени от нас, те си пробиха път в посока на Манкицита и продължиха да бягат покрай реката, непрекъснато преследвани от драгуните.