Моето учудване от изстрелите не беше по-малко от смайването на неприятелите ни. Тези изстрели не само подпомогнаха усилията ни, но дори ги направиха безпредметни. Не беше необходимо да се чудя дълго време кой беше този храбър стрелец, защото още не бе заглъхнал тропотът от копитата на бягащите коне, когато иззад ръба на скалата се показа грамаден нос сред гора от сплъстена растителност, наречена брада, а над него предпазливо надничаха две лукаво блестящи очички. Понеже наблизо не се виждаше вече никакъв неприятел, подир любопитния обонятелен орган доверчиво се измъкнаха и останалите телесни части.
— Благословени да са очите ми, сър! Коя карабина те изстреля отново насам, ако не се лъжа? — попита дребното човече, което бе също така учудено от появяването ми, както и аз от неговото.
— Сам, ти ли си? — извиках радостно. — Откъде се взе във „вратата“? Със собствените си очи видях как се понесе на коня си!
— Понесъл ли съм се, сър? Благодаря от такова понасяне! Бях докопал страшно мизерна кранта. Едва-едва си мърдаше крайниците и така тресеше старите си кокали между краката ми, че старият Кун положително щеше да бъде разглобен, ако не беше зарязал това глупаво животно. А после се промъкнах обратно, хи-хи-хи-хи! Помислих си, че всички червенокожи са се юрнали след вас и са оставили крепостта празна. Така и беше. Ама как се смаяха, като се върнаха, какви физиономии направиха, хи-хи-хи, какви физиономии! Но — bless my soul [123]? — ето ги пак и нашите две големи деца, наречени Дик и Уил, ако не се лъжа! Добре, че навреме си плюхте на петите, иначе сега щяхте и вие да лежите вътре, а аз нямаше да си имам никого, който би могъл да ме ядосва. Защото такива гринхорни като вас няма да мога да намеря никога, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
— Стара жабо, стига си квакала! — престори се Уил Паркър на възмутен. Той се беше отделил от редиците на драгуните заедно с Дик Стоун и ме беше последвал. — По-добре ще е да ни благодариш, понеже ако не бяхме довели толкова бързо войниците, след малко нямаше да се чувстваш толкова добре. Но така ви спасихме.
— Не мисля същото — опъна му се Сам. — Олд Шетърхенд, Винету и Сам Хокинс са хора, които умеят и сами да се спасят. Но тези драгуни се появиха наистина съвсем навреме, за да накарат понките да си спомнят за нас дълги години. Какво мислиш, сър, дали не трябва да препуснем след тях? — обърна се той към мен.
— Защо? И без нас ще се оправят с индианците. И Винету е на същото мнение, защото той влезе вече в крепостта заедно с Хари. Да вървим и ние, да се погрижим за нашите мъртви приятели!
След като входът остана зад гърба ни и се озовахме в съдбоносната котловина, видяхме Винету и Хари при трупа на Олд Файерхенд на онова място, където през изтеклата нощ се беше състояла битката. Момчето държеше главата на баща си в скута и плачеше, а Винету преглеждаше огнестрелната рана. Тъкмо когато се приближихме до тях, чухме гласа на апача:
— Уф, уф! Още не е умрял … жив е!
Тези думи ни подействаха като гръм от ясно небе. Хари нададе тържествуващ радостен вик. Присъединихме се към усилията на апача и след известно време наистина преживяхме щастливото удовлетворение да видим как Олд Файерхенд си отваря очите. Той ни позна и се усмихна на сина си едва-едва. Обаче не можа да проговори и веднага отново изгуби съзнание. И аз го прегледах. Куршумът бе навлязъл в дясната част на гърдите му и пронизвайки белите дробове, отново беше излязъл откъм гърба, едно тежко нараняване, свързано с голяма загуба на кръв. Въпреки това и макар че Олд Файерхенд беше раняван неотдавна при нападението над форта, аз се съгласих с мнението на апача, че раненият може да бъде спасен благодарение на изключително здравия си организъм при съответното грижливо лечение. Траперът бе превързан по изпитания начин на Винету и му беше направена удобна постеля, доколкото ни разрешаваха обстоятелствата. После имахме възможност да помислим и за нас самите. Нито един от нас не се беше отървал без нараняване. Позакърпихме се взаимно, колкото можахме. А мнозина от нас бяха заплатили с живота си, задето се отнесоха нехайно към предупреждението ми.
Към обед драгуните се появиха отново. Бяха дали добър урок на понките, без да изгубят нито един човек. Командирът им се радваше да се запознае с Винету и мене. Познаваше се с Олд Файерхенд още отпреди. Поделението остана три дни в долината, за да си отпочинат конете им. През това време погребахме убитите, а после офицерът ни покани да отведем Олд Файерхенд във форт Рендъл, щом се оправи дотолкова, че да може да издържи пътуването. Там щяха да се грижат горе-долу добре за него, а преди всичко щеше да бъде лекуван от лекар специалист. Съгласихме се с удоволствие.