Выбрать главу

Едва ли е необходимо да споменавам, че Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър бяха страшно натъжени от загубата на толкова много добри приятели. Дребосъкът Сам постоянно уверяваше, че ще застрелва всеки понка, който в бъдеще му се изпречи на пътя. Но аз гледах и на този случай с други очи: Парано беше бял. Следователно отново се виждах изправен пред едно потвърждение на стария си опит, че само по вина на бледоликите индианецът се е превърнал в това, което е днес.

Седма глава

Pedlar[124]

Бяха изминали три месеца от описаните събития, последствията от които чувствахме все още въпреки продължителната почивка. Наистина, беше се сбъднала надеждата да спасим Олд Файерхенд, но той оздравяваше много бавно. Беше толкова отпаднал, че още не можеше да става и ние се бяхме отказали от първоначалната си мисъл да го отведем във форт Рендъл. Налагаше се да остане до пълното си оздравяване в „крепостта“, където се грижехме за него с обединени усилия, а Винету играеше ролята на лекар.

За щастие нараняването на Хари се оказа незначително. Винету беше ранен на много места по тялото, но също така не особено опасно и сега раните му вече заздравяваха. Получените от мен одрасквания и контузии бяха безобидни. Вярно, че ме боляха при допир, но срещу болките бях получил закалка също като индианец. С изключение на Дик и Уил, най-леко се беше отървал дребосъкът Сам Хокинс. Беше претърпял само няколко незначителни натъртвания.

Отсега беше ясно, че дори и след оздравяването си Олд Файерхенд трябваше да внимава и да се пази още дълго време. Немислимо беше за него да започне отново живота на уестмън. Ето защо беше решил, щом можеше да пътува, да се отправи на изток при по-възрастния си син, като вземе и Хари със себе си. Междувременно складираните кожи, събрани от него и от неговите ловци, не можеха да стоят така. Трябваше да бъдат осребрени, тоест продадени. За съжаление в момента фортът не ни предлагаше изгоден случай за подобна търговия, а пък ние, едва горе-долу оздравели, не се чувствахме в състояние да мъкнем такова голямо количество кожи на далечно разстояние. И така, какво да се прави? Ето че ни помогна един от войниците, които бяха оставени при нас за известно време да ни закрилят. Даде ни следния добър съвет: беше научил, че край Сидър Крийк се установил временно някакъв pedlar, който закупувал всевъзможни предложени му предмети, като се занимавал не само с разменна търговия, но и заплащал спазарените стоки с пари на ръка. Този търговец беше човекът, който ни трябваше.

Обаче как да го доведем тук? Не можехме да изпратим при него някого от войниците, защото никой от тях не биваше да напуска поста си. И ето че нямаше какво друго да се направи, освен някой от нас да тръгне на път, за да уведоми търговеца. Предложих аз самият да отида до Сидър Крийк, но ме предупредиха, че по това време там безчинствали разбунтувалите се окананда-сиуси. Търговецът можеше спокойно да рискува и да се появи при тях, защото червенокожите обикновено много рядко вършат злини на такива хора. Само от тях те имат възможността да получат чрез размяна онези стоки, от които се нуждаят. Но затова пък толкова повече трябваше да се пазят от тях другите бели. Не може да се каже, че се страхувах, но все пак се зарадвах, когато Винету предложи да ме придружи. И двамата не бяхме крайно необходими в „крепостта“, тъй като Детелиновият лист и Хари бяха достатъчни, за да пазят Олд Файерхенд. Те бдяха над него, а за прехраната се грижеха войниците, които ходеха да ловуват на смени. И така, ние двамата се Отправихме на път и понеже Винету познаваше местността, достигнахме Сидър Крийк още на втория ден.

А как да открием сега търговеца? Ако се намираше при индианците, трябваше да бъдем предпазливи. Но покрай реката или близо до нея имаше и бели заселници, които се бяха осмелили да се установят тук преди няколко години; най-разумното беше да посетим най-напред някого от тях и да го разпитаме за търговеца. Насочихме конете си покрай реката, но дълго време не забелязахме никаква следа от поселище. Най-сетне привечер видяхме първата нива, зад която следваха и други обработваеми площи. До един поток, вливащ водите си в реката, се издигаше доста голям блокхауз от сурови дебели стволове, с градина, заобиколена от висока здрава дъсчена ограда. Отстрани също такава ограда отделяше свободно пространство, където се намираха няколко коня и крави. Отправихме се натам, скочихме на земята, завързахме жребците си и се наканихме да се приближим към къщата, която имаше тесни прозорци, подобни на амбразури. В този миг съзряхме в два от тези отвори по една двуцевка, насочена към нас, а някакъв груб глас ни извика:

вернуться

124

(англ.) — амбулантен, а също и пътуваш търговец. Б. пр.