— Вождът на апачите няма да бъде толкова кръвожаден. Дори и в Дивия Запад обикновено се наказват само извършени деяния. Но в този случай не е станало още нищо, което да заслужава някакво наказание.
Винету му хвърли подозрително-изпитателен поглед.
— Моят брат Олд Шетърхенд и Винету знаят какво е нужно да мислят и решат в този случай, без да е необходимо някой да им го казва. И така, думите ти са излишни, а запомни, че един мъж би трябвало да говори само тогава, когато е необходимо!
Защо Винету го скастри така? Едва ли и той самият знаеше точно, ала както се оказа по-късно, и сега неговото изпитано предчувствие не го беше излъгало. После той отново се обърна към окананда:
— Ти чу думите на Олд Шетърхенд. Неговото мнение е като мнението на Винету. Не искаме да проливаме кръвта ти, но само в случай, че сега говориш истината. И така, кажи ни честно, защо сте дошли тука! Или си толкова страхлив да отречеш всичко?
— Уф! — процеди гневно вождът. — Воините на оканандите не са такива страхливци, както каза ти преди малко. Кафявия Кон няма да отрече. Ние искахме да нападнем тази къща.
— И да я изгорите?
— Да.
— А какво щеше да стане с хората в нея?
— Щяхме да ги избием.
— По собствено решение ли щяхте да го сторите?
Оканандът се забави с отговора си. Ето защо Винету се изрази по-ясно:
— Може би някой друг ви е дал тази идея?
И сега индианецът мълчеше, което за мен беше равно на високо изговорено „да“.
— Изглежда Кафявия Кон не може да подбере никакви думи — продължи апачът. — Нека не забравя, че става въпрос за неговия живот. Ако иска да остане жив, трябва да говори. Винету иска да знае дали за вашето нападение има и някои друг виновник, който не принадлежи към воините на окананда.
— Да, има един — обади се най-сетне запитаният.
— Кой е той?
— Вождът на апачите би ли издал някой свой съюзник?
— Не — призна Винету.
— Тогава нямаш право да се сърдиш на Кафявия Кон, ако не ти назове съюзника си.
— Винету не ти се сърди. Онзи, който издаде приятеля си, заслужава да бъде убит като краставо куче. Можеш да премълчиш името му. Но апачът трябва да знае дали този човек е окананда.
— Не е.
— Към някое друго племе ли принадлежи?
— Не. Той е бял.
— При твоите хора пред къщата ли се намира?
— Не, не е тук.
— Станало е пак така, както си мислеше Винету и както подозираше неговият брат Олд Шетърхенд: в цялата работа е замесен бледолик. Това ще ни накара да не бъдем строги. Ако сиусите окананда не иска да търпят на територията си поселище на бледоликите, никой не може да им се сърди. Но това не бива да става причина за убийства. А намеренията им са били такива. Все пак не са били изпълнени и затова ще подарим живота и свободата на вожда им, ако се съгласи с условията, които ще му постави Винету.
— Какво искаш? — попита Кафявия Кон.
— Две неща. Първо трябва да скъсате с бледоликия, който ви е подвел.
Това условие не се хареса на окананда, но в крайна сметка той отстъпи. После попита за второто условие.
— Кафявия Кон ще поиска от този бледолик, който се казва Кропли, да купи от вас поселището или да го напусне — заяви апачът. — Ако не изпълни нито едно от двете искания, едва тогава ще се завърнеш с воините си, за да го прогониш оттук.
С това условие Кафявия Кон се съгласи по-бързо, но сега пък се възпротиви заселникът. Той се позова на закона за създаване на собствен дом и държа цяла реч, на която Винету отвърна кратко:
— Ние познаваме бледоликите само като крадци на нашите територии. Не ни засягат законите и нравите на такива хора. Ако мислиш, че имаш право да крадеш тук земя и после да бъдеш закрилян от вашите закони срещу наказанието, тогава това си е твоя работа. Направихме за теб каквото можахме. Не бива да искаш повече. Сега Олд Шетърхенд и Винету ще изпушат калюмета с вожда на оканандите, за да придадат сила на уговореното.
Това бе изговорено с такъв тон, който накара Кропли да се откаже от всякакво възражение. Винету натъпка лулата си и постигнатото споразумение бе подпечатано с добре познатите формалности. Едва ли можех да се съмнявам, че отсега нататък вождът на оканандите щеше да заслужава доверието ни, а и Винету беше на същото мнение, понеже отиде до вратата, дръпна резето и му каза: