Осма глава
Подозрителни спътници
На връщане тръгнахме в същата посока, от която бяхме дошли, и ето защо нямахме причина да оглеждаме околността толкова внимателно, колкото би било необходимо, ако не я познавахме. Не беше забравена обаче предпазливостта присъща на уестмъна дори из такива места, които той познава като петте си пръста. Постоянно се оглеждахме за следи от хора или животни и ето че към обед забелязахме една диря, която при други обстоятелства може би щеше да ни се изплъзне от зрението, защото при заличаването й видимо бяха положени много големи усилия. И въпреки всичко може би пак нямаше да я видим, ако не се бяхме натъкнали на нея на такова място, където хората бяха спирали за кратък отдих и стъпканата от тях трева все още не се беше изправила съвсем. Спряхме конете и скочихме на земята, за да разгледаме следата. В това време Ролинс се приближи и слезе от седлото, за да огледа отпечатъците.
— Дали са от животно или от човек? — попита ни той.
Винету не отговори, но аз отвърнах:
— Изглежда не сте много опитен в разчитането на следи. В този случай още от пръв поглед си личи, кой е бил тук.
— Може би хора?
— Да.
— Не ми се вярва, защото в такъв случай тревата щеше да бъде доста по-силно изпогазена.
— Да не мислите, че наоколо се намират хора, които ще си правят удоволствието да тъпчат тревата с краката си така, че после да ги открият и да им светят маслото?
— Не. Но с коне оставането на ясни следи съвсем не може да бъде избегнато.
— Лицата, които са били тук, не са имали коне.
— Не са имали коне ли? Би било странно, ако не и подозрително. Мисля, че из тези области никой човек не може да съществува без кон.
— И аз съм на същото мнение. Но не сте ли видял или чул някога, че някои хора губят конете си по най-различни начини?
— Е, да. Но вие не говорите за един човек, а за няколко души. Отделен човек може да изгуби коня си, но няколко души наведнъж едва ли.
Ролинс мъдруваше по този начин, въпреки че както изглеждаше, не разбираше особено от подобни неща. Нямах намерение да му отговарям, но сега Винету ме попита:
— Знае ли моят брат Шарли, какво означава тази следа?
— Да.
— Трима бледолики без коне. Нямат пушки, но в ръцете си са носили тояги. Като са тръгвали оттук, вторият и третият са стъпвали в отпечатъците от първия, а последният се е опитвал да заличи дирята. Вероятно те допускат, че някой ги преследва.
— И на мен така ми се струва. Дали изобщо нямат никакви оръжия?
— Тези трима бледолики положително нямат пушки. Тъй като са почивали на това място, би трябвало в противен случай да забележим следите от оръжията им.
— Хмм! Странно! Трима невъоръжени бели в тази опасна местност. Може да се обясни само с това, че тези хора са имали някаква злополука, вероятно са били нападнати и ограбени.
— Моят брат Шарли е съвсем на моето мнение. Тези мъже са се подпирали на тояги, които са откършили в гората, а по време на почивката си са ги били забили до себе си в земята. Дупките си личат ясно. Изглежда се нуждаят от помощ.
— Желае ли Винету да им помогнем?
— Вождът на апачите подкрепя всеки, който се нуждае от помощта му, без да пита, дали той е бял или червенокож. Но нека Олд Шетърхенд нареди какво да правим. Винету би желал да помогне, но не се доверява.
— Защо?
— Защото поведението на тези бледолики е съмнително. Дали са си толкова много труд да заличат следата си. Защо не са унищожили дирите си също така и тук, където са лагерували?
— Може би им се е струвало, че няма да имат време. Или им е било безразлично, ако някой разбере, че са почивали тук, но са искали да прикрият посоката, в която са тръгнали после.
— Възможно е да е било така, както казва моят брат. Но в такъв случай тези бледолики не са уестмъни, а неопитни хора. Ще тръгнем след тях, за да им помогнем.
— Ще се съглася с удоволствие, още повече, както изглежда, няма да е необходимо да се отклоняваме особено много от нашата посока.
Отново се качихме на конете. Но Ролинс се поколеба и каза замислено:
— Не е ли по-добре да предоставим тези хора сами на себе си? Няма да имаме никаква полза, ако тръгнем след тях.
— Ние няма да имаме, но те ще имат — отвърнах аз.
— Но само си губим времето.
— Не бързаме чак толкова, та да не можем да помогнем на хора, изпаднали по всяка вероятност в беда.
Тонът ми беше малко остър. Той промърмори недоволно няколко думи под носа си и се качи на коня си, за да ни последва, тъй като вече яздехме по следата. Безсърдечието, което бе показал сега, подхождаше на лицето му. Хвана ме яд и доверието ми в него намаля още повече, но все пак и през ум не ми минаваше, че може да бъде толкова коварен, колкото беше всъщност.