Сантър!
Сигурно бях лежал в безсъзнание пет или шест часа вследствие на удара в тила, защото вече се зазоряваше, когато отново дойдох на себе си и след дълги усилия успях да повдигна малко оловно-тежките си клепачи. Очите ми се затвориха веднага. Намирах се в някакъв унес, който не приличаше нито на сън, нито на будно състояние. Имах чувството, че съм умрял и моят дух слуша нейде от вечността разговора, който се водеше край трупа ми. Но не можех да разбирам смисъла на отделните думи, докато накрая долових един глас, чийто тон и тембър би ме възвърнал и от оня свят:
— Това куче, този апач не иска да признае нищо, а аз пречуках другия! Колко жалко! А на него му се зарадвах толкова много. Трябваше да изпита двойно и десеторно какво означава да ми попаднеш в ръцете. Какво ли не бих дал да не го бях убил, а само зашеметил!
Тези думи начаса ми разтвориха широко очите. Втренчих погледа си в човека, когото не бях познал веднага поради гъстата брада, която носеше сега. Изключителното му въздействие над мен ще стане съвсем ясно, щом кажа, че пред мен седеше Сантър, не някой друг, а мръсникът Сантър. Понечих отново да си затворя очите, не исках да забележат, че съм все още жив, но не ми се удаде. Не можех да спусна клепачите си, които отначало сами се затваряха. Продължих да гледам втренчено Сантър, без да мога да извърна погледа си, докато той ме забеляза. В същия миг скочи на крака и лицето му внезапно засия от сатанинска радост.
— Жив е, жив е! — извика той възбудено. — Не виждате ли, че си е отворил очите? Я веднага да опитаме дали не се лъжа!
Сантър ми зададе някакъв въпрос. След като не му отговорих, той коленичи край мене, хвана ме за раменете и започна да ме разтърсва нагоре-надолу така, че тилът ми се заудря силно в земята. Не можех да се съпротивлявам, защото бях овързан по такъв начин, че не ми беше възможно да се помръдна. В същото време той ревеше:
— Няма ли да отговориш, куче? Виждам, че си жив, че си в съзнание, че можеш да отговаряш!
При това блъскане нагоре и надолу главата ми се извъртя в такова положение, че получих възможност да погледна настрани. Сега забелязах на земята Винету, завързан с извито тяло във формата на колело, горе-долу по начина, за който употребяваме израза „вързан на кравай“. Без съмнение в такова положение би изпитал най-големи болки дори човек с тяло от „каучук“. Какви ли мъки трябваше да изтърпи сега! А може би ръцете и краката му бяха вързани по този нечовешки начин вече от часове.
Освен него и Сантър аз видях още мнимия Евънс с неговия син и племенник. Ролинс, търговският помощник, не беше тук.
— И тъй, ще говориш ли? — продължи Сантър. — Да ти развържа ли езика с моя нож? Искам да знам дали ме познаваш, дали знаеш кой съм аз и дали чуваш какво ти казвам!
Какво ли можех да спечеля с мълчание? И без това безутешното ни положение щеше само да се влоши. Не биваше да показвам упоритост и заради Винету. Наистина, още не ми беше известно дали можех да говоря. Опитах се и я виж, удаде ми се. Макар и със слаб и прекъсващ глас проломотих думите:
— Познавам те! Ти си Сантър!
— Тъй, тъй! Познаваш ли ме? — изсмя ми се подлецът подигравателно в лицето. — Сигурно си възхитен да ме видиш тук? Една великолепна, несравнимо радостна изненада за теб! Нали?
Поколебах се дали да отговоря на този ехиден въпрос. Тогава той измъкна ножа си, допря острието до гърдите ми и заплаши:
— Ще кажеш ли веднага да, едно силно и ясно „да“? Иначе моментално острието ще се забие в тялото ти!
В този миг, въпреки болките си, Винету подхвърли предупредително:
— Олд Шетърхенд няма да каже да, а по-скоро ще се остави да бъде пронизан от ножа!
— Мълчи, куче! — крясна му Сантър. — Ако кажеш само още една дума, така ще стегнем ремъците ти, че ще ти се счупят костите. И тъй, Олд Шетърхенд, приятелю, спечелил цялата ми любов, ти си възхитен, че ме виждаш пак, нали?
— Да — отвърнах аз силно и твърдо, въпреки думите на апача.
— Чувате ли? Чухте ли? — захили се Сантър ликуващо към другите трима. — Олд Шетърхенд, прославеният непобедим Олд Шетърхенд има такъв страх от ножа ми, че стана послушен като някое момче, което се бои от пръчката!
Дали досегашното ми положение все пак не е било чак дотам лошо, както можеше да се допусне, или пък подигравките на този човек предизвикаха промяната в мен, и аз самият не знам. Във всеки случай сега, изведнъж почувствах как главата ми олекна, сякаш никога не бях получавал удари с приклад; мислите ми станаха ясни и спокойни.
Не за пръв път попадах в ръцете на неприятел. Следователно не можеше да става дума, че съм бил обхванат от внезапно отчаяние заради някакво невиждано и нечувано събитие. Когато навремето лежах смъртно ранен в пуеблото край Рио Пекос, беззащитен и „узрял“ за кола на мъчението, тогава животът ми изглеждаше не по-малко загубен, отколкото в този момент. Но при една бърза преценка на обстоятелствата ми се струваше все пак, че сега се бях наредил още по-зле. Там имах за противници апачите от племето мескалеро под предводителството на един Инчу-чуна и един Винету, което ще рече, че заедно с другарите си бях попаднал в ръцете на противник, чието отношение към нас заслужаваше да се нарече джентълменско.