А какво беше сегашното положение?
Пред мен седеше Сантър, мръсникът, който не се беше побоял да извърши подло убийство заради презряното злато, чийто живот очевидно представляваше верига от престъпления, едно хищно животно в човешки образ, безмилостно, кръвожадно и подло. Нямаше надежда да се измъкнем по някакъв начин, още повече че този престъпник постоянно се страхуваше и за собствения си скъпоценен живот, докато Олд Шетърхенд и Винету скитаха из прериите.
И така, нямаше ли спасение за нас двамата? Наистина ли нямаше?
И докато мълчаливо и с възможно най-голямата бързина си задавах този въпрос и докато всичките ми мисли трескаво се въртяха около него, аз внезапно бях пронизан от отговора, който ми изглеждаше като слаб, далечен лъч светлина. Слаб и далечен, но все пак лъч светлина.
Какво се беше случило тогава на Нъгит Тсил? Дивата алчност бе подтикнала Сантър да стане убиец. Дивата алчност изглежда представляваше импулсът за всички негови действия. Тя беше положително слабата му страна, беше по-силна дори и от желанието му да убива. Тя го беше завладяла вероятно и сега. И човек трябваше да го хване откъм тази негова слаба страна, ако искаше да намери някакво средство срещу него.
И така спокойствие, си казах аз и положих усилия да се покажа равнодушен.
— Страшно се заблуждаваш — отвърнах аз, колкото се можеше по-нехайно. — Не казах „да“ от страх пред ножа ти.
Той се стъписа и ме измери със зъл поглед.
— А защо го каза?
— Защото отговаря на истината. Действително се радвам, че най-после те виждам отново.
Това уверение прозвуча толкова сериозно, че смая този изпечен престъпник. Той отметна глава назад, повдигна вежди и ме гледа известно време изпитателно.
— Какво? Как? Добре ли чух? Да не би ударите да са размътили разсъдъка ти дотолкова, та говориш врели некипели? Наистина ли се радваш?
— Разбира се — кимнах аз.
— Това е едно такова бездънно и проклето нахалство, каквото още не съм срещал през живота си! Негоднико! Ще те вържа извит като Винету или ще те обеся на дървото с главата надолу, та кръвта ти да рукне от носа и ушите ти!
— Няма да го направиш! — прекъснах го бързо.
— Няма да го направя ли? А защо? Каква ли причина мога да имам?
— Знаеш я толкова добре, че не е необходимо да ти я казвам.
— Охо, не ми е известна такава причина!
— Pshaw! Няма да ме заблудиш. Щом искаш, обеси ме! Тогава скоро ще умра, а ти няма да научиш онова, което искаш да знаеш!
Бях налучкал верния ход. Личеше си по лицето му. Той погледна към Евънс и поклати глава.
— Мислехме този нехранимайко за мъртъв, но той не е бил дори в безсъзнание, тъй като е чул всички въпроси, отправени към Винету, на които този проклет червенокож изобщо не отговори.
— Пак се лъжеш — заявих аз. — Наистина, бях зашеметен. Но Олд Шетърхенд има достатъчно ум в главата си, за да те прозре.
— Така ли? Е, тогава я ми кажи все пак какво искам да узная от вас според тебе!
— Глупости! — срязах го аз. — Остави тези детинщини! Нищо няма да научиш. Казвам ти, противно на твоето мнение, че действително се радвам на срещата ни с тебе. Толкова дълги години копнеехме напразно за теб, че сегашната ни радост наистина е сърдечна и искрена. Най-сетне си в ръцете ни, най-сетне, най-сетне!
Сантър ме гледа доста време смаяно, после изригна такава ругатня, каквато не е възможно да бъде предадена тук, и ми крясна:
— Подлецо, сигурно си се побъркал! Изглежда ти наистина си въобразяваш, че ще можете сами да ми се измъкнете?
— Нещо подобно.
— Да, нали вие двамата се мислите за най-мъдрите негодници в целия Див Запад. Но колко сте глупави всъщност! Как ме преследваше тогава този Винету! Залови ли ме? Всеки друг на негово място не би се показал повече пред хората от срам! А сега? Ще признаеш ли, че вчера вечерта забелязахте очите ми?
— Да — кимнах аз.
— И Винету искаше да стреля по мен?
— Вярно е!
— Разбрах го и веднага изчезнах. После той стана, за да се промъкне тайно до мен. Признаваш ли и това?