Какво трябваше да направя? Да чакам в Сент Луис? Не. Никой не можеше да каже кога щеше да пристигне известие от Винету. Да го последвам в Ню Орлиънс? Самият той не ме съветваше да върша това. Като немец, който не споделя възгледите за робството на разбунтувалия се Юг, нямах намерение излишно да си навличам подозрението на робовладелците и да се излагам на усложнения, чиито изход не можеше да се предвиди. Да се върна при родителите си в моето отечество, които се нуждаеха от подкрепа? Това беше може би най-разумното. Но…
Бях живял с омайващия дъх на саваната, но не достатъчно дълго време, та да се наситя на прелестите й. Освен това бях млад и ме блазнеше мисълта да използувам самичък придобитите в Дивия Запад познания и умения. При това притежавах великолепна карабина и кон, който надлъж и нашир нямаше равен на себе си.
Едва ми беше хрумнала тази мисъл и решението бе вече взето. Хенри беше последният човек, който би се опитал да ме разубеди. Напротив, той посрещна плана ми с истинско въодушевление, доразви го до безкрайност, но в съответствие с призванието, което ми беше предопределил още толкова отдавна.
Най-напред трябваше, разбира се, да уредя деловите си работи. Още рано на следващото утро аз, Хокинс, Стоун и Паркър се намерихме зад онази остъклена врата, където някога ме бяха изпитвали без да разбера. Моят стар приятел Хенри не се остави да бъде лишен от удоволствието да дойде с нас. Имаше твърде много да разказваме, да докладваме, да обясняваме и се оказа, че нашата група е имала най-странните и опасни преживявания. Разбира се, аз бях единственият земемер, останал жив.
Когато стигнахме до уреждането на паричните въпроси, Сам положи всички усилия да изкопчи специална премия за мене, ала напразно. Получихме парите си веднага, но нито долар повече, въпреки че предадох всички чертежи и измервателни уреди. Признавам си искрено, че оставих изготвените и спасени с толкова усилия карти и скици със смесеното чувство на яд и разочарование. Господата бяха назначили пет земемери, плащаха обаче само на един, а парите на другите прибираха в собствените си джобове. Толкова евтино получиха резултата от работата на групата — или по-точно казано резултатите от моето пренатоварване.
В отговор на това Сам се разлюти и им дръпна една гневна реч, но те само му се изсмяха; после заедно с Дик и Уил го изпроводиха до вратата с много приказки и фалшиви любезности. Тръгнах си с тях мълчаливо, обогатен с още един горчив опит. Впрочем сумата, която получих, бе значителна за моя начин на живот.
И така, отново се канех да се върна в Запада. От учтивост и от привързаност попитах Детелиновия Лист [5] дали искат да ме придружат. Докато Паркър и Стоун приеха спокойно предложението ми, Сам се учуди страшно много. Той опули широко очи и ме подхвана:
— Да не си се побъркал или пак ме будалкаш нещо, а? Защото едва ли говориш сериозно.
— Защо да не е сериозно?
— Защото нямаш работа в Запада, ако не се лъжа.
— Аз пък мислех, че имам!
— Тогава кажи ми, дявол да го вземе, какво ще търсиш там!
— Никой истински уестмън не си задава подобен въпрос. Тръгва за Дивия Запад просто защото има такова желание.
— Egad [6]! Я го вижте това пиленце как се кокошини и се опитва широко да си отваря човката! Какво ще кажете, Дик и Уил?
— Че от пиленцето е станало голяма птица — се усмихна лукаво Уил.
— Грешиш, много грешиш! Трябва да кажеш, че този гринхорн [7] има голямо пиле, но в главата! Защото нещо му чурулика ей тук! — При тези думи той посочи с пръст под допотопната периферия на предмета, който покриваше главата му.
— Но за това си виновен ти, ти ми пусна тези бръмбари в главата! — забелязах аз безобидно.
— Да, но това беше по-рано! Вече стигнах до убеждението, че от тебе и до края на живота ти няма да излезе никакъв …
— Хайде, стига! — прекъснах го аз. — Признавам, че имам още много да уча, но вече не съм чак толкова непохватен, та да се премятам презглава като тебе при кайовите.