Тайната организация, възникнала като последица от реконструктивни мерки, взети от правителството по необходимост срещу победения Юг, набираше хората си измежду привържениците на робството, враговете на Съединението и противниците на републиканската партия. Членовете се обвързваха с клетва за подчинение на тайните устави и чрез заплахата от смъртно наказание в случай че издадат организацията си. Те не се спираха пред никакво насилие, нито пред палежи и убийства; събираха се редовно, а при извършването на незаконните си деяния се появяваха на коне и в пълна маскировка. Застрелваха свещеници на амвона и съдии в креслата им, нападаха глави на семейства, за да ги оставят проснати на пода пред очите на близките им със свлечена от бой кожа. Всички побойници, подпалвачи и убийци, взети заедно, не бяха толкова страшни, както този Ку-клукс-клан, чийто безчинства добиха такива размери, че например губернаторът на Южна Каролина се обърна към президента Грант с молба да изпрати военна помощ, тъй като другояче не е възможно да се излезе наглава с тайната организация, разраснала се вече толкова застрашително. Грант изнесе случая пред Конгреса, който издаде закон срещу Ку-клукс-клан и даде диктаторска власт на президента да унищожи бандата. Каква извънредна опасност както за отделния гражданин, така и за цялата нация се криеше в безчинствата на куклуксклановците се вижда от драконовския извънреден закон, към който бе принудено да прибегне правителството. Кланът бе станал направо пъклена организация, където се събираха всички духове със склонност към унищожение. Един от свещениците, застреляни на амвона, се бе молил след проповедта за спасението на душите на едно семейство, чиито членове бяха убити посред бял ден от куклуксклановците. Увлечен от набожното си усърдие и придържайки се към истината, той сравнил деянията на клана с борба между децата на дявола и децата на Бога. Тогава в отсрещната галерия се появила маскирана фигура и изпратила един куршум в главата на свещеника. Този сатана изчезнал преди изплашените богомолци да дойдат на себе си от ужас.
Вече се беше стъмнило, когато параходът ни пристигна в Ла Гранж; капитанът ни обясни, че поради съществуващите опасности по речното корито днес не ще може да пътуваме по-нататък. Бяхме принудени да слезем в Ла Гранж. Винету мина пред нас по мостчето с коня си и изчезна между близките къщи в тъмнината на нощта.
И в Ла Гранж на услугите ни бе един комисионер, застъпващ интересите на корабопритежателя. Олд Дет се обърна веднага към него:
— Сър, кога пристигна тук последният параход от Матагорда и слязоха ли всички пътници?
— Последният параход пристигна завчера по същото време и всички пътници слязоха на брега, защото параходът тръгваше едва сутринта.
— И вие бяхте тук, когато те се качиха отново на борда?
— Съвсем естествено, сър.
— Тогава може би ще сте в състояние да ми дадете някои сведения. Търсим двама приятели, които са пътували с парахода, за който стана дума и, разбира се, са направили престой тук. Много ни се иска да разберем дали рано сутринта са продължили пътуването си?
— Хмм, никак не е лесно да ви отговоря. Беше толкова тъмно и пътниците така се блъскаха, за да слязат, че беше съвсем невъзможно да се обърне специално внимание на отделните хора. Вероятно всички са отпътували пак сутринта с изключение на някой си мастър [49] Клинтън.
— Клинтън? Ах, него имам предвид! Моля, елате до фенера! Приятелят ми ще ви покаже една снимка, за да разберем дали действително е бил мистър Клинтън.
Комисионерът наистина потвърди, че това е снимката на същия мъж.
— А знаете ли къде е отишъл? — попита Олд Дет.
— Не съвсем точно, но вероятно е при сеньор Кортесио, защото неговите хора отнесоха багажа му. Той е посредник за всичко, по рождение е испанец. Струва ми се, че сега се занимава с тайни доставки на оръжие за Мексико.
— Надяваме се да намерим в негово лице джентълмен.
— Сър, в днешно време всеки иска да мине за джентълмен, дори и ако си носи седлото на собствения гръб.