— Що се отнася до консумирането на скъпоценните ни личности, сър, то ние бихме попречили малко на това. Впрочем вие си приличате с Олд Дет като две капки вода и ми се струва, че няма защо да се боите от едно сравнение с него.
— Олд Дет? Но кой е той? — запита приятелят ми, като си придаде възможно най-глупавата физиономия.
— Във всеки случай фирмата му е по-известна от вашата, той е уестмън и следотърсач, който за всеки отделен месец от скитанията си е преживял много повече, отколкото хиляди други през целия си живот. Моето момче Уил го е виждал.
Това „момче“ беше може би на двадесет и шест години, със силно загоряло от слънцето лице и имаше вид на човек, който като нищо би се разправил с пет-шест души. Олд Дет го погледна отстрани и запита:
— Той ли го е виждал? А къде?
— През шестдесет и втора година [50], горе в Арканзас, малко преди битката при Пи Ридъж. Но вие едва ли имате понятие от тези събития.
— Защо не? Често съм бродил из добрия стар Арканзас и мисля, че в споменатото време не бях много далеч от онези места.
— Така ли? А на чия страна бяхте тогава, ако мога дави попитам? Положението тук сега е такова, че трябва добре да са ти известни политическите убеждения на човека, с когото седиш на една маса.
— Не се тревожете, сър! Предполагам, че не сте на страната на победените робовладелци и съм изцяло на вашето мнение. А впрочем и фактът, че говоря немски, може да ви помогне да разберете, че не спадам към този вид хора.
— Бъдете ни добре дошъл! Но не се заблуждавайте, сър! Немският език е измамно средство за разпознаване. И в другия лагер има хора, които могат да си служат твърде сносно с родния ни език и го използват, за да спечелят нашето доверие. В тази насока имам предостатъчно опит. Но ние говорехме за Арканзас и Олд Дет. Вероятно знаете, че при избухването на Гражданската война този щат искаше да се обяви за Съединението. Но съвсем неочаквано се случи нещо друго. Мнозина честни хора, за които действията на южните едри плантатори бяха просто зверства, се събраха и се обявиха против отцепването. Но сганта, към която причислявам и тези плантатори, успя по най-бърз начин да вземе властта в ръцете си; честните хора бяха сплашени и така Арканзас се озова във властта на Юга. От само себе си се разбира, че това предизвика голямо озлобление особено сред населението от немски произход. Но отначало никой не можеше да се противопостави на създаденото положение, защото трябваше да се изтърпят и тежките последици от войната, която засегна силно северната част на тази хубава страна. Тогава живеех в Мисури, в Поплър Блъф, близо до арканзаската граница. Моето момче, което седи тук пред вас, беше постъпило, разбира се, в един от немските полкове. Искаха да помогнат на привържениците на Съединението в Арканзас и изпратиха един отряд през границата на разузнаване. Уил беше в отряда. Сблъскали се ненадейно с многократно по-силен противник и след отчаяна съпротива били победени.
— Значи са били военнопленници? В онези времена това наистина беше страшно. Известно е как постъпваха южните щати с военнопленниците, тъй като от сто души поне осемдесет умираха от малтретиране. Но пряка опасност за живота им е нямало, нали?
— Охо! Тук се лъжете много. Нашите храбреци се държали смело и след като останали без муниции, здравата поработили с прикладите и ножовете. Резултатът бил, че между сецесионистите имало огромни загуби и те, разярени от този факт, решили да турят под ножа всички пленници. Уил бе единственият ми син и аз бях на път да осиротея и ако това не се случи, трябва да благодаря само на Олд Дет.
— Но какво е станало, сър? Изпитвам страшно любопитство. Нима този следотърсач е довел някой разузнавателен отряд, за да освободи пленниците!?
— В такъв случай би дошъл твърде късно, тъй като преди да може да пристигне такава помощ, те щели да бъдат избити. Не, той подхванал работата като истински и безстрашен уестмън. Освободил пленниците съвсем сам.
— Гръм и мълния! Това се казва номер!
— И то какъв! Промъкнал се пълзешком в самия лагер, също като индианците, а тази хитрост била улеснена от дъжда, който се леел сякаш из ведро през онази вечер и изгасил огньовете. Разбира се, че преди това някои от предните постове се запознали с ножа му. Сецесионистите се били разположили в една ферма — цял батальон. Естествено, че офицерите били заели жилищната постройка, а поделенията се подслонили кой където завари. Пленниците — повече от двадесет души — били затворени в помещението за пресоване на захарна тръстика. Охранявали ги четири поста — по един от всяка страна на сградата; нещастните, на следното утро е трябвало да бъдат разстреляни. През нощта, малко след смяната на постовете, те дочули откъм покрива над главите си необикновен шум, който не бил причинен от силния дъжд. Ослушали се. Внезапно нещо изпращяло. Покривът, направен от тънко нацепени шинди от меко дърво, бил разбит. Някой продължил да разширява образувалата се дупка, докато дъждът завалял вътре. После в продължение на десет минути било тихо. След това през отвора било спуснато стеблото на младо дърво, по което се намирали останки от клоните му; то било достатъчно здраво, за да издържи тежестта на един човек. Пленниците се изкачили по него върху покрива на ниската сграда, а оттам слезли на земята. Там видели четиримата постови да лежат неподвижно и тъй като те били нещо повече от заспали, незабавно взели техните оръжия. Спасителят им ги извел извън района на лагера с голяма съобразителност и им посочил пътя, водещ към границата, който те вече познавали. Едва тук разбрали, че този, който рискувал живота си, за да спаси техния, бил Олд Дет, следотърсачът.