— Той не е ли тръгнал с тях? — попита Олд Дет.
— Не. Казал им, че има да върши някаква важна работа и бързо изчезнал в тъмната дъждовна нощ, без да им остави време да му благодарят или да го поразгледат. Нощта била толкова тъмна, че лицата на хората не се различавали. Уил не успял да забележи нищо друго освен високата мършава фигура. Но той говорил с него и до ден днешен помни всяка дума, която му е казал смелият човек. Ако Олд Дет се появи някога пред очите ни, ще разбере, че ние, немците, сме благодарни хора.
— Предполагам, че го знае и без това. Смятам, че вашият син не ще да е първият немец, с когото се е срещал.
Но, сър, я ми кажете, не познавате ли тук някой си мистър Ланге от Мисури?
Другият наостри уши.
— Ланге ли? — запита той. — А защо ви е?
— Тъй като се опасявам, че тук в „Ястреба“ няма да има свободни места, аз се осведомих от комисионера долу на реката, дали може да се намери тук някой човек, който да ни даде подслон през нощта. Той назова името на мистър Ланге и ни посъветва да му кажем, че ни изпраща самият той. При това ни съобщи, че, можем да намерим мистър Ланге тук.
Той отново ни огледа изпитателно и рече:
— Казал ви е истината, сър, защото аз самият съм мистър Ланге. Тъй като ви изпраща комисионерът, а и аз ви считам за честни люде, добре сте дошли и се надявам, че няма да се излъжа във вас. А кой е спътникът ви, който не е обелил още нито дума?
— Ваш сънародник, саксонец и при това учен, преминал е океана, за да си търси тук щастието.
— Олеле! Всички добри хора отвъд си мислят, че всичко, което хвърчи тук, се яде. Сър, а аз ви казвам, че за да постигнеш нещо тук, трябва да работиш много повече и да изживееш много по-големи разочарования, отколкото оттатък. Но не ми се сърдете! Желая ви успех и ви казвам добре дошли!
Той ми подаде ръка. И Олд Дет му стисна ръката отново, като каза:
— Ако все още се съмнявате дали заслужаваме доверието ви или не, то аз искам да се обърна към сина ви, който ще ми бъде свидетел, че едва ли заслужавам недоверие.
— Моят син ли, Уил? — запита Ланге учудено.
— Да, той и никой друг. Казахте, че е разговарял с Олд Дет и че още помни точно всяка дума. Няма ли да ми кажете, млади човече, за какво разговаряхте тогава? Това ме интересува извънредно много.
Уил, към когото беше отправен въпросът, отговори оживено:
— Когато Олд Дет ни изведе на пътя, вървеше пред всички. Аз бях получил лека огнестрелна рана в ръката, която бе много болезнена, тъй като не бях превързан и ръкавът бе залепнал здраво върху нея. Вървяхме из храсталаци. Олд Дет закачи пред мене един клон, той пружинира освободен и ме удари силно по раната. Толкова ме заболя, че извиках от болка и …
— … и следотърсачът ви нарече магаре! — прекъсна го Олд Дет.
— Откъде знаете? — запита учудено Уил.
Без да му отговори, старият ловец продължи:
— След това му казахте, че са ви ранили с огнестрелно оръжие и че раната ви е възпалена, а той ви посъветва да разкиснете ръкава с вода и да охлаждате продължително време раната със сок от живовляк, с което ще предотвратите гангренясването й.
— Да, така беше! Но, сър, откъде знаете това? — извика младият Ланге изненадан.
— И още питате? Знам го, понеже аз самият бях онзи, който ви даде ценния съвет. Баща ви каза преди малко, че много приличам на Олд Дет. Е, той е съвсем прав, защото аз приличам на стария скаут така много, както и съседът прилича на комшията.
— Вие … вие … сте той самият? — извика Уил зарадвано, скочи от стола си и с широко отворени обятия се завтече към Олд Дет. Ала баща му го спря със силната си ръка и го накара отново да си седне на мястото.