— Хмм! — изръмжа Олд Дет. — Не се шегувайте, сър! Може и така да стане, че да ви накараме да си припомните предложението.
— Какво, и вие ли сте натам? Би било наистина чудесно.
Съгласете се, сър! Ще яздим заедно.
— По-полека, по-полека! — засмя се Олд Дет. — Казах само, че е вероятно да тръгнем за Мексико, но още не е сигурно. А дори и да стане, не се знае отсега точно в каква посока ще потеглим.
— Ако причината е само тази, тогава тръгвам с вас накъдето пожелаете. Оттук всички пътища водят към Чиуауа, а на мен ми е все едно дали ще пристигна там днес или утре. Падам си малко егоист и си гледам интереса. Вие сте опитен уестмън и прочут следотърсач. Ако мога да яздя заедно с вас, сигурно ще стигна целта си, а това е особено важно в сегашните размирни времена. Откъде мислите да получите по-подробни сведения?
— От някой си сеньор Кортесио. Може би го познавате?
— Дали го познавам! Ла Гранж е толкова малък, че тук всички си знаят и зъбите. Освен това Кортесио е онзи, който купи къщата ми.
— Преди всичко искам да знам дали е мошеник или е честен човек.
— Второто, второто. Политическите му разбирания не ме засягат. Все ми е едно дали някой иска да го управлява кайзер или република, стига ми само да е човек на дълга. Кортесио е в постоянна връзка с онези отвъд границата. Наблюдавал съм как през нощта се товарят мулета с тежки сандъци в неговия двор и как при него се събират тайно хора, които после тръгват към Рио дел Норте. Ето защо съм на мнение, че не греша, като предполагам, че той снабдява привържениците на Хуарес с оръжия и муниции и им изпраща хора, които искат да се бият срещу французите. При сегашното положение на нещата тук това представлява такъв риск, който се поема само тогава, когато си убеден, че въпреки някои загуби пак ще направиш в крайна сметка добри сделки.
— Къде живее? Още днес трябва да го посетя.
— В десет часа ще можете да се видите с него. Днес исках да говоря с Кортесио по един въпрос, който се уреди междувременно, така че разговорът стана безпредметен. Той ми каза, че мога да го посетя в десет часа, понеже дотогава няма да си бъде у дома.
— Имаше ли някой при него, когато бяхте там?
— Да. У тях бяха седнали двама мъже, единият беше по-възрастен от другия.
— Споменаха ли се имената им? — намесих се аз със затаен дъх.
— Да. Седяхме почти един час заедно, а това време е достатъчно, за да чуете имената на събеседниците си. По-младият се казваше Олерт, а по-възрастният бе наричан сеньор Гавилано. Последният изглеждаше познат на Кортесио, понеже говореха как преди години се били срещали в столицата Мексико.
— Гавилано? Не го познавам. Да не би Гибсън да се нарича сега така?
Този въпрос на скаута бе отправен към мене. Извадих снимките и ги показах на ковача. Той позна веднага и двамата.
— Те са, сър. Този тук със слабото, жълтеникаво като на креол лице е сеньор Гавилано. Другият е мистър Олерт, който ме озадачи много. Непрестанно ме питаше за джентълмени и лейдис, които през целия си живот не съм срещал. Питаше ме например за някакъв негър с име Отело, за някаква млада мис от Орлеан на име Жана, която пасяла отначало овце, а после тръгнала заедно с краля на война, за някой си мастър Фридолин, който бил ходил до Айзенхамер, за една нещастна лейди Мария Стюърт, на която й отрязали главата в Англия, пита ме за една камбана, която пеела песен на Шилер, а и също и за някакъв много поетичен сър на име Лудвиг Уланд, който проклел двама певци, а някаква кралица му хвърлила розата, закичена на гърдите й. Радваше се, че съм немец и ми надрънка множество стихотворения, имена и театрални истории, от които запомних само тези, които току-що споменах. Всичко това ми се въртеше из главата като воденично колело. Този мистър Олерт ми се стори много добър и безобиден човек, но мога да се обзаложа, че малко не е в ред. Най-накрая той измъкна един лист с някакво стихотворение и ми го прочете. Ставаше дума за някаква страшна нощ, след която два пъти настъпвало утро, но на третия път не настъпило. Имаше и дъжд, и звезди, мъгла и вечност, кръв в жилите и дух, викащ за спасение, дяволи в мозъка и няколко дузини змии в душата. С една дума — цяла каша от неща, които нито са възможни, нито пък имат връзка помежду си. Наистина не знаех дали да се смея или да плача.