Нямаше никакво съмнение, че той беше говорил с Уилям Олерт. Придружаващият го Гибсън си беше сменил името за втори път. Вероятно и името Гибсън беше фалшиво. Че този мошеник и похитител има жълтеникав цвят на кожата като креол ми беше известно и на мене, тъй като го бях виждал вече. Може би наистина е роден в Мексико и истинското му име да е Гавилано, името, под което се беше запознал със сеньор Кортесио: Гавилано означава малък ястреб и е име, което подхожда твърде много на външността на този човек. За мене беше важно да разбера преди всичко под какъв предлог развеждаше Уилям насам и натам. Този предлог сигурно има голяма важност за умопомрачения и е вероятно тясно свързан с неговата фикс-идея да напише трагедия за един умопобъркан поет. Може би Олерт беше споменал пред ковача нещо в тази насока. Затова го попитах:
— А на какъв език разговаряхте с този млад човек?
— Говореше немски и често споменаваше някаква трагедия, която трябвало да напише, но първо било необходимо той самият да преживее всичко онова, което ще се разиграва в нея.
— Просто невероятно!
— Защо не? Аз съм на съвсем друго мнение, сър! Лудостта се изразява именно в предприемането на неща, които не биха хрумнали никога на разумния човек. А на всяка трета дума споменаваше и за някаква сеньорита Фелиса Перильо, която трябвало да отвлече с помощта на приятеля си.
— Това наистина е чиста лудост! Ако този човек е решил да пренася образите и случките от трагедията си в действителността, то трябва непременно да се опитаме да му попречим. Надявам се, че още се намира в Ла Гранж?
— Не, мистър Олерт замина още вчера. Замина заедно със сеньор Гавилано за Хопкинсвил, а оттам ще се отправи към Рио Гранде. Пътуват с хора на Кортесио, които ще могат да ги закрилят.
— Неприятно, крайно неприятно! Трябва да тръгнем незабавно след тях, по възможност още днес — обърнах се аз към Олд Дет. После отново попитах ковача: — Знаете ли дали тук може да се купят два добри коня?
— Да, също от сеньор Кортесио. Той разполага винаги с коне, разбира се, за да ги продава на хората, които вербува за Хуарес. Но не ви съветвам да яздите през нощта. Не познавате пътя и се нуждаете от водач, а до утре едва ли ще можете да намерите.
— А може и да намерим — каза старият скаут. — Ще направим всичко, за да тръгнем още днес. Най-напред трябва да говорим с Кортесио. Вече минава десет часа: нали по това време щял да си бъде у дома? Моля ви да ни посочите жилището му.
— С удоволствие. Ако искате можем да тръгваме, сър!
Когато станахме, за да излезем, навън се разнесе тропот от конски копита и след малко в предното помещение влязоха нови гости. За мое учудване и безпокойство разпознах в тях девет-десет души от сецесионистите, на които днес капитанът даде такава хубава възможност да поплуват до брега. Изглежда, че бяха познати на неколцина от присъствуващите, понеже ги поздравиха от няколко страни. От разменените въпроси и отговори разбрахме, че са ги очаквали. На първо време те бяха дотолкова улисани от другите, че не успяха да ни обърнат внимание. Това ни беше добре дошло, тъй като в никакъв случай не желаехме да привлечем погледите им. Ето защо седнахме отново. Ако си бяхме тръгнали сега, трябваше да минем покрай тях, а те сигурно щяха да използват този случай, за да предизвикат сбиване. Щом Ланге разбра кои са, притвори вратата между двете помещения така, че не можеха да ни виждат, но пък ние чувахме всичко, което се говореше оттатък. Освен това Олд Дет и аз се преместихме, тъй че вече седяхме гърбом към вратата и лицата ни не се виждаха.
— Не е необходимо да ви забележат — каза ковачът. — Още повече, че и преди настроението оттатък не беше в наша полза. Ако ви видят, сбиването е сигурно, особено като се има предвид, че ви смятат за шпиони и са искали да ви обесят днес.
— Така е — отвърна Олд Дет, — но да не мислите, че имаме желание да седим тук, докато си отидат? Нямаме толкова време, защото трябва непременно да отидем при Кортесио.
— Но това пак може да стане, сър! Ще минем по един път, по който няма да ни забележат. Олд Дет се огледа из стаята:
— Откъде бихме могли да минем? Мисля, че само през предното помещение.
— Не. Оттук ще ни е много по-удобно — Ланге посочи към прозореца.
— Сериозно ли говорите? — попита старият уестмън.
Струва ми се, че се страхувате! Нима ще офейкаме като мишки, които от страх пред котката се завират в първата срещната дупка? Има да ни се смеят.