— Страхът не ми е познат. Но една хубава стара немска поговорка гласи, че по-умният отстъпва. Напълно ми е достатъчно, ако мога да си кажа, че не правя нещо от страх, а само от предпазливост. Да не говорим, че оттатък седят поне десет пъти повече хора от нас. Тези бандити са надути и озлобени. Няма да ни пуснат покрай себе си, без да ни закачат и тъй като не съм от онези, които търпят подобни неща, ще стане голям бой. А и вас не считам за хора, които биха преглътнали спокойно подобно нещо. При сбиване с юмруци или крака от столове не ме е страх от такова числено превъзходство, защото съм ковач и умея да обработвам и човешки глави. Но револверът е дяволски глупаво оръжие. И най-хилавото джудже може с един-куршум колкото грахово зърно да простре на земята и най-смелия великан. Ето защо здравият разсъдък ни съветва да изиграем на тези хубостници един номер, като се изпарим тайно през прозореца. Това ще ги ядоса повече, отколкото ако се изпречим пред тях и счупим няколко глави, а и ние си отидем с разбити носове, ако не ни се случи и нещо още по-лошо.
Дълбоко в себе си се съгласих с тези разумни разсъждения, а и Олд Дет рече след малко:
— Наистина, това, което казахте, не е съвсем глупаво. Съгласен съм с предложението ви и ще промъкна през прозореца краката си заедно с всичко останало. Но чуйте как реват оттатък! Струва ми се, че говорят за приключението на парахода.
Той имаше право. Новодошлите разказваха, какво им се беше случило на парахода, разказваха за Олд Дет, за индианеца, за мене и за подлостта на капитана. Не се бяха споразумели още за отмъщението си. Шестимата негодници и свитата им искаха да причакат парахода на връщане, ала другите нямаха ни време, ни желание за това.
— Естествено, че не можехме да седим на брега цяла вечност — каза един от тях, — тъй като трябваше да дойдем тук, където ни чакат. Ето защо бе цяло щастие за нас, че срещнахме по пътя си една ферма, откъдето наехме коне.
— Наехте ли ги? — попита някой със смях.
— Да, наехме ги, но както ние си знаем. Отначало бяха малко и трябваше да яздим по двама на кон. След това положението ни се подобри. Срещнахме и други ферми, тъй че в крайна сметка всеки от нас си има кон. — Бурен смях последва разказа за тези пладнешки кражби. После разказвачът продължи: — А тук всичко наред ли е? Открихте ли лицата, които ни трябват?
— Да, няма да ни се изплъзнат.
— А дрехите?
— Донесохме цели два сандъка. Ще ни стигнат.
— Значи ще се забавляваме. Но шпионите и капитанът трябва да си получат заслуженото. Параходът ще престои тази нощ в Ла Гранж, така че капитанът няма да ни избяга. Едва ли ще е необходимо да търсим дълго индианеца и двамата шпиони. Лесно се разпознават. Единият от шпионите бе облечен в нови траперски дрехи; и двамата носеха със себе си седла, без да имат коне.
— Седла ли — чуха се радостни гласове — Онези двамата, които влязоха преди малко и сега седят оттатък, не носеха ли …
Останалото бе изговорено тихо, защото се отнасяше естествено до нас.
— Мешърз — каза ковачът, — време е да си обираме крушите, защото след няколко минути ще дойдат тук. Прескачайте първи! Ще ви подадем седлата!
Ланге имаше пълно право и затова, без да се стеснявам, изхвръкнах през прозореца. Олд Дет ме последва, а след това ковачите ни подадоха пушките и другите вещи и също изскочиха навън.
Озовахме се откъм лицето на къщата, на едно малко, оградено място — изглежда някаква градинка. Докато прескачахме оградата, забелязахме, че и другите посетители, които бяха с нас в малката стая, излизат през прозореца. И те не се надяваха на приятелско отношение от страна на сецесионистите и бяха счели за най-разумно да последват примера ни.
— Е — засмя се Ланге, — негодниците ще има да се пулят, като видят, че птичките са излетели. Така си е наистина най-добре…
— Но в момента изпитвам ужасен срам! — изруга Олд Дет. — Дори ми се струва, че дочувам подигравателния им смях.
— Нека се смеят! Ние ще се смеем по-късно, а както е известно, това е по-добре. Все ще ви докажа, че не ме е страх от тях, обаче не участвам в кръчмарски сбивания!
Двамата ковачи взеха седлата, като ни увериха, че не могат да допуснат гостите им да влачат такъв товар. Скоро се намерихме между две къщи. Едната, вляво от нас, тънеше в мрак, а надясно през капаците на прозорците на другата се процеждаше светлина.
— Сеньор Кортесио си е в къщи — каза Ланге. — Живее там където свети. Трябва само да почукате на вратата и ще ви отвори. След като свършите, елате отсреща вляво, където живеем ние. Почукайте на прозореца до вратата! През Това време ще приготвим нещо за хапване.