Той отвори шкафа за пушки и извади от него … първата готова карабина „Хенри“! Обясни ми устройството и начина и на употреба, после ме заведе на стрелбището си, където трябваше да изпитам това неповторимо оръжие и да му кажа мнението си. Останах направо възхитен от карабината, но отново му напомних, че разпространяването на това скорострелно оръжие ще има пагубни последици за животинския свят и за хората в Запада.
— Знам, знам — кимна Хенри. — Вече си ми говорил за това. Тогава ще изработя само няколко екземпляра. Ето го първият и ти го подарявам. Ти направи моя стар Мечкоубиец прочут, затова ще бъде завинаги твой заедно с тази карабина. Струва ми се, че тя ще ти окаже големи услуги при далечните ти пътувания отвъд Мисисипи.
— Без съмнение! Но в такъв случай сега нямам право да я вземам.
— Защо?
— Защото засега няма да ходя на запад.
— А закъде?
— Най-напред у дома, а после в Африка.
— Аф… аф … аф …! — извика той, след което забрави да си затвори устата. — Ти с всичкия ли си? Да не искаш да останеш при негрите или хотентотите?
— Нямам това намерение — засмях се аз, — но обещах на мистър Ботуел да се срещна с него в Алжир. Там има роднини. После ще предприемем някое пътуване из Сахара.
— За да те изяде някой лъв или хипопотам!
— Pshaw [16]! Хипопотамите не ядат хора и не живеят в пустинята.
— Ами лъвовете!
— И те не се срещат в самата Сахара. Хищниците се нуждаят от вода.
— И аз знам, че не пият сироп! Но тук има и друго важно нещо. В Алжир се говори френски, нали?
— Да.
— А в пустинята какво се говори?
— Арабски.
— Там вече си зле.
— Не съм. Професорът, при когото учих арабски, се счита за най-известния арабист в Германия.
— Да те вземат мътните! Човек не може да ти намери слабо място! Но сега ми идва нещо наум, което ще ти попречи на това пътуване. Парите.
— Имам малко.
— Охо!
— Да! В банката имам още значителна част от възнаграждението си като земемер.
— Ще ти стигне ли?
— Да, ако нямам някакви особени изисквания. А както знаеш, аз съм твърде непретенциозен.
— Тогава върви, върви, махай се в твоята Сахара! — извика той ядосано. — Не мога да разбера хората, които искат да отидат там! Има само пясък, нищо освен пясък и милиони пустинни бълхи! Тук можеш да си живееш много по-добре. Но между нас всичко е свършено, защото кой знае дали някога ще се видим.
Той ходеше насам-натам с бързи големи крачки, мърмореше най-различни ядни думи и размахваше двете си ръце из въздуха. Но добродушието му скоро взе връх. Спря се пред мене и попита:
— Можеш ли да използваш Мечкоубиеца и в пустинята?
— Да.
— А карабината?
— Тя ще ми е още по-необходима.
— Тогава взимай и двете пушки и изчезвай! Измитай се и повече да не съм те видял тук! Иначе ще те изхвърля навън, ама че … ама че… глупаво пустинно магаре!
Хенри ми тикна в ръцете двете пушки, отвори рязко вратата, избута ме навън и дръпна резето зад гърба ми. Такъв си беше той. Не се възпротивих. Но когато излязох на улицата, Хенри вече беше подал главата си от прозореца и ме попита дружелюбно:
— Ще наминеш тази вечер за малко при мене, нали?
— Разбира се!
— Well [17] Ще ти сготвя буламача, който обичаш за вечеря. А сега — да те няма!
Тогава още нямах представа колко голяма полза щях да имам от двете пушки в моя по-нататъшен скитнически живот. Дължа им до голяма степен не само славата си на уестмън, но и живота си. И когато хората говореха край лагерните огньове между Мисисипи и Скалистите планини за делата на Винету и Олд Шетърхенд, винаги ставаше дума не само за Сребърната пушка на Винету, но и за Мечкоубиеца и карабината Хенри на неговия бял брат.
I. Скаутът
Първа глава
Олд Дет
Ню Орлиънс, най-големият град в щата Луизиана, е и най-значителният търговски център на Юга в Съединените Щати. Намира се на около сто и седемдесет километра от устието на Мисисипи и е разположен във формата на полумесец между езерото Поншартрен и реката; обликът му е изцяло южняшки, особено в старите части на града. Там има мръсни тесни улички, от двете страни на които къщите са с балкончета и веранди. В тези квартали се стичат обикновено онези хора, които не се занимават с много почтена работа. Там може да се срещне всякакъв цвят на кожата — от болнавото жълтеникаво-бяло до най-тъмното черно на негрите. Латернаджии, странствуващи певци и китаристи представят своето увреждащо слуха изкуство. Мъжете крещят, жените пищят. На една страна разгневен матрос е хванал ругаещ китаец за плитката и го мъкне след себе си. На друга — се боричкат двама негри, наобиколени от кръг кикотещи се зрители. На един ъгъл се сблъскват двама носачи, хвърлят веднага товарите си на земята и започват яростно да се налагат един друг. Притичва трети и се мъчи да ги разтърве, но само получава и от двамата удари, които първоначално изобщо не са били предназначени за него.