Ланге взе парче креда от горния праг на вратата и начерта желаната скица на масата. Олд Дет я разгледа подробно и издаде задоволството си чрез самодоволна усмивка. Двамата мъже станаха и се отправиха към вратата. В този момент Олд Дет се спря и се обърна към мене:
— Сър, промъквал ли си се досега тайно към някое човешко същество?
— Не — отвърнах аз, оставайки верен на уговорката с Винету.
— В такъв случай сега имаш прекрасна възможност да видиш как става. Ако искаш, ела с мен!
— Чакайте, сър! — намеси се Ланге. — Това е твърде голям риск, тъй като вашият спътник сам призна, че е неопитен в тези неща. Ако направи и най-малката грешка, постът ще ви забележи и всичко пропада.
— Глупости! Наистина, познавам този млад човек отскоро, но знам, че гори от нетърпение да придобие качествата на добър уестмън. Той ще се постарае да избегне всякаква грешка. Признавам, че ако ставаше въпрос да се промъкнем до някой индиански вожд или стар опитен трапер, едва ли щях да се реша да го взема с мен. Но бъдете сигурни, че един добър прериен ловец никога няма да се унижи да постъпи в Ку-клукс-клан. Ето защо няма основание да се очаква, че този пост ще притежава нужната сръчност и тренираност, за да ни залови. Хайде, сър! Обаче остави тук сомбрерото си, както направих и аз. Светлият му цвят се вижда и може да ни издаде. Спусни си косата надолу и си вдигни яката над брадичката, за да се закрие по възможност по-голяма част от Лицето ти! Трябва да вървиш винаги зад мен и да правиш това, което правя и аз. А сега нека видя този клукс или клекс [57], който ще може да ни забележи!
Никой не посмя да му противоречи повече и ние тръгнахме по коридора към задната врата; Ланге я отвори тихо и после пак заключи след нас. Когато се намерихме на двора, Олд Дет клекна и аз последвах примера му. Започна да се взира, като че ли искаше да прониже тъмнината с погледа си. Чух го да поема няколко пъти дълбоко въздух.
— Струва ми се, че тук пред нас няма никакъв човек — прошепна ми старият скаут, посочвайки към обора. — Въпреки това искам да се уверя. Учил ли си като малко момче да имитираш песента на щурците със стръкче трева между двата палеца?
Потвърдих шепнешком.
— Пред вратата расте трева. Вземи едно стръкче и ме чакай да се върна! Не мърдай от мястото си! Но ако се случи нещо, ще имитираш щурец! Тогава ще се върна веднага.
Той легна на земята и изчезна в мрака, пълзейки, на ръце и крака. Докато се върне обратно, изминаха около десетина минути.
— Всичко е така, както си го и мислех — пошепна той. — Из двора и край един от ъглите на лицевата част на къщата няма жив човек! Но зад другия ъгъл, където е прозорецът на спалнята, като че ли стои някой. Лягай на земята и пълзи след мен!
Промъкнахме се до ъгъла. Олд Дет се спря там, спрях разбира се и аз. След малко той обърна глава към мен и пошепна:
— Двама са. Бъди предпазлив!
Той продължи да пълзи и аз отново го последвах. Сега обаче не се промъкваше близо до стената на къщата, а се отдалечи от нея, докато стигна направената от летви ограда на градината, по която се виеше нагоре дива лоза или някакво подобно растение. Запълзяхме по-нататък покрай тази ограда, успоредно на стената на къщата и на около десетина крачки от нея. В пространството между нас и къщата скоро забелязах контурите на някаква тъмна маса, която приличаше много на палатка. Както разбрах по-късно, това били събраните на пирамида вейки и върлини за боб и хмел. До тях някой говореше тихо. Олд Дет посегна назад към мене, хвана ме за яката и ме издърпа до себе си така, че главата ми се изравни с неговата и тогава ми пошепна:
— Ето там са. Трябва да чуем какво говорят. Всъщност би трябвало да продължа сам, но четири уши чуват по-добре от две. Мислиш ли, че ще можеш да се промъкнеш толкова близо до тях, че да ги подслушаш?
— Да — отвърнах аз.
— Тогава да опитаме. Ще се промъкнеш от тази страна, а аз откъм другата. Щом ги наближиш, прилепи лицето си към земята, за да не забележат фосфоресцирането на очите ти! А сега, напред!
Скаутът запълзя, заобикаляйки върлините, а аз се запромъквах към тях от по-близката страна. След малко достигнах пирамидата. Двамата негодници седяха съвсем близо един до друг, с лице към къщата. Успях безшумно да се приближа толкова, че главата ми се озова на едно разстояние от около половин метър до по-близко седящия до мен. Останах да лежа на земята, сложил лице върху дланите си. Това положение ми донесе две преимущества: първо, така не можеше да ме издаде светлият цвят на лицето ми и второ, чувах много по-добре, отколкото с повдигната глава. Двамата разговаряха с припрян шепот, при който думите се разбират само на няколко крачки.