— Струва ми се, че да.
— Well, тогава защо ме питаш дали можеш да седнеш тук? Струва ми се, че си дъчмън [18], но си още гринхорн в тази страна. Бих изпратил по дяволите всеки, който би ми попречил да седна там, където ми харесва! Седни си спокойно, опъни си краката, както ти е удобно и цапардосай всеки, който се опита да ти го забрани!
Признавам си откровено, че поведението на този човек ми направи впечатление. Строго погледнато, думите му бяха обидни за мене и аз изпитвах неясното чувство, че не трябва да му остана длъжен, а поне привидно да му се поопъна. И така аз седнах и повдигнах вежди:
— Ако смятате, че съм немец, имате право, сър. Обаче ви забранявам да използвате прякорите „дъчмън“ и „гринхорн“. Всеки по-млад човек може да бъде научен на нещо и без да бъде обиждан.
— Pshaw! — обади се той равнодушно. — Не се мъчи да се лютиш. Няма да доведе до нищо! Не исках да те обидя, но наистина не знам как можеш да се перчиш пред мен. Олд Дет [19] не е човекът, който може да бъде изваден от равновесие с някаква заплаха.
Олд Дет! Ах, значи този човек беше Олд Дет! Често бях чувал за прославения уестмън. Името му се носеше край всички лагерни огньове отвъд Мисисипи, а беше достигнало дори и до градовете на Изтока [20]. Ако поне една десета от разказваното за него беше истина, тогава той бе такъв ловец и следотърсач, пред когото човек трябваше да свали шапка. Беше се скитал из Запада в продължение на тридесетина години и въпреки опасностите, на които се беше излагал, не е бил раняван сериозно нито един път. Затова суеверните хора считаха, че куршумите не го ловят.
Никой не знаеше истинското му име. Олд Дет бе неговото „бойно име“; беше му прикачено поради страшно слабата му фигура. „Старата смърт“! Като го гледах да седи пред мене, изведнъж разбрах защо носеше това име.
Този уестмън беше много висок и силно приведената му фигура се състоеше сякаш само от кожа и кости. Кожените му панталони бяха много широки за слабите му крака, а кожената му ловна риза се беше свила с времето толкова много, че ръкавите й му стигаха почти до лактите. Всички кости на ръцете му се виждаха така ясно, като че ли бяха ръце на скелет.
От яката на ловната риза стърчеше дълъг мъртвешки врат, в чиято кожа адамовата му ябълка висеше като в торбичка. А главата му! Изглежда, че по нея нямаше и пет лота [21] месо. Очите му бяха хлътнали дълбоко, а по черепа му нямаше нито един косъм. Страшният вид на очите му, остро очертаната брадичка, силно изпъкналите скули и чипият нос с големите, косо разположени ноздри придаваха на главата му наистина мъртвешки вид, от който всеки можеше да се ужаси.
Дългите и сухи крака на този човек бяха обути в някакво подобие на ботуши, всеки един от които бе скроен от цяло парче конска кожа. Беше им сложил грамадни шпори, чиито колелца представляваха сребърни мексикански монети.
До него на земята лежеше конско седло заедно с юздите и оглавника. На него бе облегната една от онези много дълги карабини, станали известни в Кентъки, които сега се срещат твърде рядко, защото трябваше да отстъпят на пушките със задно пълнене. Останалото му въоръжение се състоеше от закривен ловджийски нож и два големи револвера, чиито дръжки стърчаха от колана му. Този колан имаше формата на кожено черво, приличаше на кемер и по него бяха окачени индиански скалпове с големината на човешка длан; вероятно старият ловец ги бе смъкнал собственоръчно от победените си неприятели.
Келнерът ми донесе една бира. Когато поднесох чашата към устните си, ловецът вдигна своята чаша срещу мене.
— Чакай, не бързай толкова, сър! Да се чукнем преди това. Чувал съм, че такъв бил обичаят в отечеството ти отвъд океана.
— Да, но само между познати — отвърнах аз колебливо.
— Ах, глупости! — изръмжа той. — Я не се превземай! Сега сме седнали заедно и не е необходимо да се караме. Да се чукнем! Не съм нито шпионин, нито мошеник, така че можеш спокойно да прекараш четвърт час заедно с мене.
Сега тонът му не беше като преди. Докоснах чашата си с неговата.
— Знам какво трябва да мисля за вас, сър. Щом като сте Олд Дет, защо да се опасявам, че съм попаднал в лоша компания.
— Значи ме познаваш? Тогава мога да си спестя приказките за моята личност. Да говорим по-добре за тебе! Защо си дошъл в Щатите?
— По същата причина, която води и всички останали насам: да си търся щастието — казах аз, за да дам някакъв приемлив отговор.
— Вярвам ти! Отвъд, в старата Европа хората си мислят, че тук е необходимо само да държиш джобовете си отворени, за да видиш как в тях падат лъскавите доларчета. Ако някога някому щастието се усмихне, тогава всички вестници пишат за него. Но никой не говори за хилядите, които загиват и изчезват безследно в борбата с житейските бури. А ти намери ли си щастието, или си все още само по петите му, а?
20
Под „Изтока“ (в противовес на Запада) се разбират източните райони на днешните Щати, които били дотогава „цивилизовани“. Б. пр.