Карл Май
Винету III
I. Смъртоносен прах
(Deadly Dust)
Първа глава
Човекът без уши
От рано сутринта бях изминал значително разстояние. Вече се чувствувах доста поизморен и измъчен от силните лъчи на слънцето, издигнало се високо в зенита си. Ето защо реших да си отпочина и да обядвам. Прерията се ширеше пред мен чак до безкрайния хоризонт, образувайки гънка след гънка, подобно на морски вълни. Откакто преди пет дни групата ни бе разпръсната от многоброен отряд оглаласи, не бях виждал нито някакво по-едро животно, нито някаква човешка следа и вече започвах да копнея за какво да е разумно същество, с чиято помощ бих могъл да установя дали поради продължителното мълчание не бях изгубил способността си да говоря.
Наоколо не се виждаше поточе, изобщо нямаше вода, гора, нито пък някакъв храсталак. Следователно нямаше защо дълго да избирам и можех да спра където пожелаех. Скочих на земята в една падина, спънах предните крака на моя мустанг, взех одеялото и се изкачих на едно невисоко възвишение, за да се разположа там. Конят ми трябваше да остане долу, за да не бъде забелязан, в случай че отнейде се приближаха неприятели. Налагаше се да избера тази висока точка, за да имам възможност да оглеждам околността, докато за някой друг нямаше да бъде тъй лесно да ме види, ако легнех на земята.
Имах основателни причини да бъда предпазлив. Нашата група от дванадесет души бе потеглила на път от бреговете на Плейт Ривър, за да се спусне към Тексас източно от Скалистите планини. В същото време обаче различни племена на сиусите бяха напуснали своите села, защото искаха да си отмъстят на белите, избили неколцина от техните воини. Ние знаехме това, но въпреки цялата си предпазливост се натъкнахме на тях и след безмилостна и кървава битка, в която петима от нас се простиха с живота си, бяхме разпръснати из прерията в най-различни посоки.
Тъй като индианците вероятно бяха разбрали от следите ми, които не успях да залича напълно, че яздя на юг, можеше със сигурност да се допусне, че щяха да ме преследват. И тъй, трябваше да си отварям очите, ако не исках, след като някоя вечер се загърна в одеялото си, на сутринта да се събудя във Вечните ловни полета, и то без скалп.
Разположих се на земята, извадих парче сушено бизонско месо и поради липсата на сол го натърках с барут, а после с помощта на зъбите си се опитах да го докарам до състояние, което да ми позволи да отпратя в стомаха си тази твърда като подметка маса. След това си взех една от моите саморъчно направени пури, запалих я и изпускайки дима, започнах да правя фигурки с такова наслаждение, сякаш бях някой вирджинийски плантатор и пушех една от онези дълги пури, изработвани от най-нежните и ароматни тютюневи листа, получили името «гусфут», гъши крак.
Не бях лежал дълго върху одеялото си, когато без всякаква причина се обърнах, погледнах назад и в далечината съзрях някаква точка, която се приближаваше право към мен, движейки се под остър ъгъл спрямо моите следи. Смъкнах се по възвишението толкова, колкото цялото ми тяло да се закрие от него, и започнах да наблюдавам появилата се точка, в която постепенно разпознах ездач, заел отпуснатата и приведена напред стойка на индианците.
В първия момент, когато го забелязах, той се намираше може би на около една и половина английска миля (Английска миля = 1,609 км — Б. пр.). Конят му крачеше толкова бавно и лениво, че му бе необходим почти половин час, за да измине една миля. Взирайки се отново в далечината, откъдето се появи той, за свое учудване аз съзрях още четири точки, които се движеха точно по неговите дири. Това не можеше да не привлече силно вниманието ми. Самотният ездач беше бял, както вече можех безпогрешно да установя по облеклото му. Дали другите не бяха индианци, които го преследваха? Измъкнах далекогледа си. Наистина. не се бях излъгал! Те се приближаваха все повече и с помощта на бинокъла, по въоръжението и нанесените бои по лицата им успях ясно да различа, че бяха оглаласи, най-войнственото и жестоко племе на сиусите. Яздеха много хубави животни, докато конят на белия, изглежда, не струваше и пет пари.
Ездачът му имаше дребна и мършава фигура, а на главата си носеше стара филцова шапка без периферия, обстоятелство, което в прерията никому не би направило впечатление, но в случая подчертаваше един недостатък, който не можеше да не ме впечатли силно, защото този човек нямаше уши. Местата, където са се намирали някога, показваха следи от насилие. Сигурно някой му ги беше отрязал. На раменете му бе наметнато огромно одеяло, което закриваше напълно цялото му тяло, и само тъничките му крачета Се виждаха едва-едва, обути в чифт толкова странни ботуши, че видът им сигурно би разсмял всеки европеец. Бяха от онези, каквито обикновено се изработват и носят от гаучосите в Южна Америка. Кожата на освободения от копитото конски крак се одира и още докато е топла, човек напъхва в нея крака си до коляното и я оставя да изстине на него. Кожата прилепва плътно и здраво за крака, превръщайки се във великолепен «ботуш», който се отличава само с тази особеност, че притежателят му стъпва на собствените си ходила. На седлото на непознатия бе окачен някакъв предмет, който сигурно трябваше да представлява карабина, но по-скоро приличаше на тояга, намерена направо в гората. Конят му беше една стара дългокрака кобила, останала без косъм по опашката си. Главата й бе несъразмерно голяма, а ушите й пък имаха такава дължина, че човек направо можеше да се изплаши. Това животно изглеждаше тъй, сякаш бе съставено от различните телесни части на кон, магаре и едногърба камила. Докато вървеше, главата му бе силно провесена към земята, а пък ушите му, подобни на ушите на нюфаундлендско куче, бяха клюмнали право надолу, сякаш му тежаха твърде много.