Индианецът често влиза в допир с бели, които не разбират неговия език. Ето защо между червенокожите мъже и бледоликите се бе създал особен език с мимики и жестикулации, чиито знаци, както и техните значения трябва да се знаят от всеки, който прекрачи границите на Дивия Запад. Затова често се случва, ако говорещият е темпераментен човек, или пък е възбуден от нещо, думите му неволно да се придружават от съответните жестове, които имат същото значение както и езиковия изказ. Двамата часови разговаряха, а предметът на разговора сигурно силно привличаше вниманието им, понеже се държаха по такъв начин, който несъмнено би им навлякъл укора на по-възрастните воини. Те сочеха на запад, правеха знаците, изобразяващи огън и кон, следователно имаха предвид локомотив, наричан от индианците «Огнения кон», удряха с лъковете си в земята, сякаш искаха да копаят или да нанасят силни удари с чук, прицелваха се като при стрелба, правеха движения, означаващи удари с нож и размахване на томахок. Това ми стигаше и аз незабавно започнах да се оттеглям, заличавайки следите си колкото можех по-добре.
По тази причина измина доста време, докато се върна при коня си. Междувременно той си беше намерил компания, тъй като до него пасеше кобилата на Марк, който пък се беше изтегнал удобно зад един храст, захапал огромно парче сушено месо.
— Колцина са, Чарли? — попита ме той.
— Кои?
— Индианците.
— Откъде пък ти дойде наум този въпрос?
— Изглежда, че считаш Безухия за някой грийнхорн, за какъвто и той те мислеше до неотдавна, а? Ама страшно се лъжеш, хи-хи-хи-хи!
Това беше неговият полувисок самоуверен смях, който бях чувал вече и с който се смееше тогава, когато почувствуваше някакво превъзходство над околните. Впрочем тази нова привичка на моя нов спътник ми напомняше за Сам Хокинс, който се смееше почти по същия начин.
— Какво имаш предвид, Марк? — осведомих се аз.
— Ами трябва ли тепърва всичко да ти обяснявам, Чарли? Ти как би постъпил, ако дойдеше тук и намереше ей този чук там при коня, но не и твоя спътник?
— Щях да чакам, докато се върне.
— Тъй ли? На мен например не ми се вярва особено. Когато пристигнах, тебе те нямаше. Възможно бе нещо да ти се е случило и ето защо те последвах.
— Но можеше да съм се впуснал в някое начинание, което да бъде осуетено от твоето присъствие. Освен това ми се струва, че Олд Шетърхенд не предприема нищо без необходимата предпазливост. Докъде вървя подир мен?
— Първо натам, после насам и най-сетне отвъд линията до онзи нещастен човек, пречукан от индианците. Можех да се придвижвам бързо, понеже знаех, че си пред мен. След като видях мъртвеца, си помислих, че несъмнено си отишъл на разузнаване, и се върнах тук, където например те изчаках най-спокойно. И тъй, колко са на брой?
— Около шейсет.
— Я виж! Значи навярно е онзи отряд, чиито следи забелязах още вчера. По бойната пътека ли са тръгнали?
— Да.
— На краткотраен лагер ли са?
— Свалили са седлата.
— По дяволите! Тогава замислят нещо наблизо. Нищо ли не забеляза?
— Струва ми се, че искат да извадят релсите, тъй че влакът да катастрофира и после да могат да го оберат.
— Да не си се смахнал, Чарли? Това би било извънредно опасно за железничарите и техните пътници! Как го разбра?
— Подслушах червенокожите.
— Значи разбираш диалекта на оглаласите, а?
— Да. Но това съвсем не ми беше необходимо, понеже пазачите на конете, близо до които се бях промъкнал, разговаряха с ясни жестикулации.
— Но понякога може и да се излъжеш. Я ми опиши жестовете, които си видял!
Изпълних желанието му. Дребосъкът скочи на крака, но се овладя и отново седна.
— В такъв случай си ги разбрал правилно и ще трябва да се притечем на помощ на влака. Обаче ние например няма да прибързваме, защото подобни важни неща е необходимо да се обмислят и обсъдят на спокойствие. Значи шейсет, а? Хмм, по карабината си нямам място за повече от десетина резки! Ами после къде ще отбелязвам другите?
За малко щях да избухна в смях пред сериозността на положението. Този дребосък си имаше работа с шейсет индианци, но вместо да се страхува от численото им превъзходство, той се безпокоеше само от липсата на място за своите резки.
— Колко от тях се каниш да претрепеш? — попитах го аз.
— Това например не знам все още и самият аз. Но ми се струва, най-много двама или трима, понеже останалите ще побягнат, Щом видят двадесет или тридесет бели.
Следователно Марк мълчаливо си бе направил вече същата сметка, която си бях направил и аз, а именно, че ще бъдем подкрепени от железничарите и пътниците.