— От моята фабрика.
— Какво? Имаш фабрика за Пури?
— Да.
— Ами къде е?
— Ей там!
Аз посочих към моя мустанг.
— Чарли, ще те помоля да се шегуваш например само тогава, когато шегата ти струва поне малко.
— Не е шега, ами истина.
— Хмм! Ако ти не беше Поразяващата ръка, действително щях да си помисля, че в главата ти нещо не е наред.
— Я поразгледай най-напред тютюна!
Джорокс последва подканата с най-голямо старание.
— Не ми е познат. Ама е хубав, отличен е!.
— Ще ти покажа и фабриката си.
Приближих се до мустанга си, разхлабих ремъка на седлото, измъкнах изпод него тънка възглавничка и я разтворих отстрани.
— Я бръкни вътре!
Марк измъкна шепа листа.
— Чарли, не ме будалкай! Това са само черешови и мастикови листа!
— Правилно! Има и малко див коноп, а най-горният лист на пурите не е нищо друго, ами разновидност на «пачето гнездо», наричана тук «Verbally». Тази възглавничка наистина е моята тютюнева фабрика. Намеря ли хубави листа от тези растения, събирам колкото са ми необходими, пъхам ги във възглавницата и я слагам под седлото. Там е топло и листата започват да ферментират. Ето ти цялото ми изкуство!
— Невероятно!
— Но факт! Вярно, че подобна пура представлява само жалък заместител и всеки страстен пушач от Изтока, чието небце е станало като биволска кожа, ще дръпне най-много веднъж от нея и после ще я захвърли. Но скиташ ли се с години из саваната и запалиш ли тогава едно такова чудо, тези листа ще ти се сторят с аромата на най-луксозната «гусфут». Нали видя, че и с тебе се случи същото.
— Чарли, издигаш се в очите ми!
— Само не казвай нито дума за тези пури пред хора, които още не са били в Дивия Запад! Иначе ще те помислят за тунгус, киргиз или ескимос, който е натрил и намазал вкусовите и обонятелните си органи с катран или терпентин!
— Тунгус или ескимос, все ми е едно, стига само вкусът на пурата да ми харесва! Впрочем нямам понятие къде живеят тези хорица.
Разкритието на моята производствена тайна ни най-малко не намали неговото блаженство. Той пуши пурата си дотогава, докато от нея остана толкова малко късче, че едва ли бе възможно да го държи повече между устните си.
Междувременно слънцето залезе. Здрачи се, а после тъй притъмня, че вече можехме да мислим за изпълнението на нашия план.
— Време ли е? — попита Марк.
— Готов съм.
— Как ще постъпим?
— До конете на червенокожите ще отидем заедно. После ще се разделим, ще се промъкнем до лагера, за да разузнаем, и отново ще се срещнем.
— Добре! А случи ли се нещо, което да ни принуди да бягаме, и ако се изгубим един друг, тогава ще се срещнем при потока право на юг оттук. На онова място откъм планините се спуска девствена гора, а последните й дървета се вклиняват далеч навътре в прерията. На две мили от тях, в южния край на гората, прерията образува нещо като «залив», където ще можем лесно да се срещнем.
— Добре! А сега — напред!
Не ми изглеждаше вероятно да бъдем разделени, но предпазливостта повеляваше да се подсигурим за всеки случай.
Втора глава
Край голямата жп линия на запада
Потеглихме.
Вече се беше толкова стъмнило, че можехме спокойно да прекосим линията изправени. После свърнахме наляво и държейки ножовете си готови за удар, в случай че срещнем някакъв неприятел, закрачихме покрай насипа. Както е известно, очите бързо привикват с тъмнината. На няколко крачки можехме да различим всякакъв враг. Минахме покрай трупа на убития бял и достигнахме мястото, където през деня бях видял конете да пасат. Те все още стояха там.
— Ти надясно, а аз наляво! — прошепна ми Марк и изчезна пълзешком.
Прокраднах се край конете, описвайки дъга, и се добрах до оголено от храстите място, където лежаха тъмните фигури на индианците. Не бяха запалили огън и тъй бяха притихнали, че можех да доловя и най-слабия шум. Малко встрани от тях забелязах, че седят трима мъже, единствените, които, изглежда, разговаряха. Започнах да се промъквам натам колкото се можеше по-предпазливо.
Когато се озовах на около шест крачки от тях, за мое учудване разбрах, че единият от тримата беше бял. Какво ли търсеше този човек при индианците? Не беше техен пленник — това бе съвсем ясно. Може би бе някой от онези скитници из саваната, които се сдружават ту с червенокожите, ту с белите, водени от разбойническите си намерения. Но не бе изключено да е от онези ловци, които, пленени от индианците, спасяват живота си, като се женят за някое червенокожо момиче, и после вече се считат за членове на съответното племе. Обаче в такъв случай облеклото му, чийто вид и кройка успях добре да различа въпреки тъмнината, щеше навярно да прилича повече на индианското.